Миналата година отивах да взема приятелка от летището и за по-пряко към Орлов мост минах през парка на Съветската армия. Маршрутите ми из София дълго време бяха избягвали мястото и установих, че виждам паметника за първи път, че за първи път му обръщам внимание. Стори ми се нереално – аз, абсолютно сама, насред грандомански социалистически монумент, строен от анонимни за мен хора в чест на други такива, още по-анонимни.

Кого да помним - героя или жертвата?

По принцип не харесвам паметниците и цялата пиедестална концепция, заложена в тях. Подобно на много хора от моето, първо за демокрацията поколение никога не съм изпитвала нужда от минало и идоли, пред които гордо стои думата „национален”. Мисля си, че единствените уместни паметници са онези на националния срам, на събитията и хората, за които често предпочитаме да не се сещаме. Затова не бих поставила под въпрос паметника на жертвите от Холокоста, например, даже да е така претенциозно голям като този в Берлин. Като цяло вярвам, че не победителите и героите, а жертвите на геноцид и репресии са онези, които имат нужда да бъдат помнени.

Така, вървейки из парка по пътя към Орлов мост онзи следобед, почувствах червеноармейците някак далечни спрямо моето лично минало и се зачудих за кого ли символите на този паметник са все още важни. В момента, докато гледам снимката на пребоядисаната от неизвестен артист скулптурна композиция, си задавам същия въпрос.

Фактът, че по голяма част от паметниците се вандалства със спрей, еднозначно говори за липсата на емоционална връзка с техните символи, което от своя страна означава, че за новото поколение на България тези паметници не са нужни. Превръщането на червеноармейците в супер-герои обаче прилича по-малко на вандалщина и повече на изкуство. Съществената разлика между този арт-жест и много разпространените изблици на етническа или междуличностна омраза е в социалните послания, зад които уличните артисти застават с творбите си.

Червеноармейският Супермен

Причината да не застават зад тях с името си – логично – е от юридическо естество, но за това пък във Фейсбук вече има група за набиране на парите за предвидената от общината глоба. Очевидно много млади хора в страната са на мнение, че ако паметникът няма да се демонтира скоро, „съвременните герои” могат да останат, че интервенцията не е акт на поругаване, а на изразена гражданска позиция.

Цялата случка е добър повод повод да се запитаме какви паметници вдигаме и на кого всъщност принадлежат те – на общината, на строителите си, на някоя чужда държава или на обществото, за което са създадени. Ако на нас като общество пиедесталите и героите са престанали да бъдат нужни, нямаме ли право да ги бутнем или поне да им придадем някакъв нов смисъл? И не на последно място: трябват ли ни нови паметници и, ако да, какви?

Автор: Антина Златкова, Редактор: Александър Андреев