Коментар на Татяна Ваксберг:

Доскоро българското знаме беше използвано най-често с агресивен или националистически подтекст. През лятото на 2013 обаче присъствието на знамето по улици и площади не намеква за нищо подобно.

Да си спомним

Откакто е паднал Тодор Живков, националният флаг има нерадостна съдба. В първите години на прехода той беше използван само или предимно от Социалистическата партия, която го комбинираше по митинги с червеното знаме. Приликата с истеричните митинги срещу прогонените мюсюлмани беше твърде очевидна, за което спомагаше и лексиката на БСП от първите години на 90-те - изрази от типа на „България над всичко“, обиди от типа на „космополити-отродители“, неотклонното обявяване на САЩ и Западна Европа за колонизатори на националния дух, твърдата антинатовска и антиевропейска политика, определянето на традициите на исляма за срамни...

Пак тогава, през 90-те, демократичните сили ползваха две други знамена - синьото на СДС, както и синьото на Европейския съюз.

В първото десетилетие на новия век, когато политическите митинги станаха рядкост, знамето беше ползвано предимно от футболни агитки и от не особено различните по темперамент БНРП, ВМРО, „Атака“, БНС, НФСБ - партии и организации, традиционно свързвани с идеи, които приличат на неонацистките. Някои от тях са прочути с изгаряне на турското знаме, пребиване на мюсюлмани в джамиите, носене на свастики, всеотдайно четене на Хитлер и провеждане на Луков марш.

Един от проблемите във февруарските протести беше свързан именно с групи хора, увити в национални знамена и добре познати като участници в националистически агитки.

В първите три или четири дни от летните протести също имаше скандирания от типа „Турци сте!“ или пък плакати на Волен Сидеров с фес на главата - сиреч, по този начин го обвиняват в това, че не е достатъчно националист, а съвсем не в това, че по принцип е такъв.

След тези първи дни националистическите послания постепенно изчезнаха, знамето обаче остана. Този прецедент заслужава да му се обърне внимание. Но не от умиление пред новия живот на националния флаг, а защото е политическо послание - че много хора, които са останали непредставени в парламента, инстинктивно са намерили начин хем да заровят томахавките вдясно, хем да игнорират най-разнообразни узурпатори на политически територии колкото вдясно, толкова и в други посоки.

Днешните знаменосци

Протестиращите са взели националното знаме включително и за да кажат, че си нямат собствено. Не могат да развяват нито светлосиньото на ГЕРБ, нито синьото на СДС, нито тъмносиньото на ДСБ. Четвърти нюанс на синьото и без това принадлежи на една от партиите в управляващата коалиция - ДПС. Площадът би бил разединен включително и от зеленото знаме на Зелените и от жълтото на НДСВ. В този политически смисъл националният флаг се използва не за да заяви наличие на нещо, а обратното - за да заяви липса.

Другата му проява е свързана с не-национализма на летния площад. До този момент протестиращите са превзели ред територии, смятани за „чужди“, и са устояли на ред обвинения в това, че са нещо, което всъщност не са.

Остават на площада, въпреки че ги свързват с олигархия, алтернативна на управляващата, въпреки че могат да изглеждат като работещи за ГЕРБ и въпреки риска да ги смятат за безделници от гламурния свят. Иззели са територията на партиите и организациите, които по условие са организатори на масови политически прояви.

В този смисъл са „издърпали“ и знамето изпод краката на националистите. Временно, разбира се, нека не си правим илюзии. Исторически погледнато, националните знамена са инструменти на войната, те са неотменима част от идеята за превъзходство и са немислими като неин антипод. Но така се случи, че протестиращите намериха да кажат нещо свое точно чрез националния флаг. И този говор си струва заслушването.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел