В края на миналата година няколко общественици и изследователи на съвремието лансираха идеята най-новата ни история да бъде писана и от хората, които са я преживели и които продължават да я създават всеки ден.

Инициаторите на идеята се обърнаха към младите българи по света с този призив, след като приключи първата фаза на един интересен проект, озаглавен “Българското общество през втората половина на ХХ век”, в рамките на който се появи сборник, съставен от 53 обемни интервюта с наши съвременници.

Животоописанието (възприетият термин в научните среди е life-history) според много учени е важен компонент на модерния прочит на миналото, защото създава плътност, триизмерност и внася емоция в иначе безличната дистанцираност на разказа.

Има ли нужда впрочем разказът за миналото от емоция? Каква да бъде тя? И по какъв начин под нейното влияние се формират (или деформират) отношенията между хора, етноси, народи и съседи?

Този въпрос е от голямо значение, особено през призмата на обременената от сложни епизоди балканска история.

Не случайно в края на миналата седмица, по време на срещата на Даниел Вълчев с неговия колега министърът на образованието на Македония Азиз Положани, една от дискутираните теми е била свързана с обявения в Македония конкурс за нови учебници по история от пети до осми клас, в които да бъде премахната онази емоционална натовареност в текстовете създаваща отрицателен образ на България и българите. Езикът на омразата, както и клишетата, с които се етикетира непознатият друг и с които изобилстват идеологически редактираните книги от задължителната литература, са проводници на едни от най-опасните манипулативни механизми. Те инфилтрират в съзнанието на децата неверни групови образи на общности, към които се отнасяме с подозрение и предубеждение.

Един непредубеден прочит на българските учебници от гледна точка на днешния ден, ще ни изправи впрочем именно пред такъв казус (има няколко такива анализи от чужди изследователи на прехода в България) Какви са констатациите: не един и не два примера на овехтяла и идеологически обременена трактовка на историята, както и мрачни сенки от миналото, които понякога предопределят прехвърчането на наглед безобидни искри във фолклора от двете страни на границата.

Нека припомним клишетата, с които не рядко във всекидневието се говори за сърбина, румънеца, гърка и турчина. За първия се твърди, че е националист и самохвалко, за втория че е тимишоарски циганин, за третия че е коварен, а за четвъртия – дори може да се чуе квалификацията мекере. С други думи ние дори не актуализираме лексиката, когато етикетираме съседите.

Преди няколко години група от социолози и политолози излезе с предложението да се формира международен екип от учени, които да напишат заедно учебник по балканска история. Идеята е колкото красива, толкова и нереална. Защото върху картата на Балканите все още хвърлят сянка разни носталгични романтици, които се хранят с идеи за Величавост и Уникалност на техните предци от миналото. Велика Албания, Велика Сърбия, Велика България (нека спрем дотук…) са проекции именно на такива мозъци.

Изводът може да е само един - трябва ни още време – за да надскочим националните си комплекси, за да забравим обидите от миналото и да зачеркнем омразата от учебниците, по които учат днешните деца.