Това пише Иван Кулеков в поредния си урок по най-нова география на България:

По време на горния миоцен пътищата бяха разбити като днес, но поне до морето се стигаше бързо. Цялата суша беше колкото една човешка длан: накъдето да направиш крачка - и вече си на плажа. Черно море тогава беше от Виена до Аралско море - не се блъскахме всички в Несебър и Созопол. Това Бяло Море, това Червено море – просто му дишаха праха от краката. Обаче вътре в морето започнаха едни вълнения и борби между интернационалистите, които искахме Черно море да мине през Босфора и да се присъедини към Световния океан и националистите, които защитавахме каузата наш'то море да си остане наше континентално море и ние да си правим в него всичките околосветски пътешествия.

Цаца с бира срещу целулита

В резултат на тези вътрешни междуособици само за няколко милиона години Черно море се разцепи на парчета, почти нищо не остана от него и сега ходим да се топваме в гьола.

Иначе водата му продължава да е пълна с бром и като служим войници, за да не нападаме без заповед мирното население, което е въоръжено само с едни монокини, ни дават чай с морска вода. От морската вода чрез дълбоко вдишване извличаме и огромни количества йод, с които се борим срещу радиацията от Чернобил и Фукушима. Вече имаме натрупани свръхзапаси от йод и за да не го хвърляме на прасето, си строим собствени атомни електроцентрали.

Наш'то море е бедно на китове и всичката китова мас, с която се мажем против целулит, я внасяме от Тихия океан. За да не ни излиза китовата мас през носа, използваме друг морски дар - цаца с голяма бира. Триста грама цаца изпиват десет бири, което е достатъчно да премахне целулита в продължение на един час.

В Черноморския район ние добиваме и 90 на сто от варената царевица в България. Стотина баби, пръснати от нос Калиакра до устието на Резовска река, изхранват целокупното българско население, всички чужденци, намиращи се на българска територия и пак остава за прасето. Американците като видяха, че хвърляме царевицата на прасето, се хванаха за кобура. Припомниха ни, че царевицата е изконна американска култура, която те са дали на хората да правят бизнес с нея, а не да я ядат прасетата и ако не уважаваме тяхната култура, ще играе Шести американски флот. Ние казахме, ама моля ви се, недейте, нашата култура е вашата култура, вие само ни нареждайте какво да правим. Американците ни посъветваха да увеличим продажбите на варена царевица, като направим България много по-атрактивна за чуждестранния турист и общо взето я превърнем в Дисниленд на Балканите.

Българското библейско чудо

Едното слънце и изливащите се по плажовете фекални води вече не са достатъчно привлекателни, туристът има нужда от нещо голямо, пред което да се снима и американците ни посъветваха това нещо да е един оригинален гигантски Ноев ковчег. Пет морета от години се борели за правото да го открият и притежават, особено настоятелни били гърците, които искали да монополизират всички митове на света.

Но тъй като гърците ръмжали срещу американските бази на своя територия, Америка можела да натисне ние да открием Ноевия ковчег, да го изложим до нужника на варненския плаж, да турим отпреде му една българоиндийка, която да къса билетчета и целият световен туризъм да се нареди на опашка, за да види това библейско чудо. Пък докато народите чакат на опашката, покрай тях с казаните ще минаваме ние, българите, и ще викаме „Топла сладка варена царевица, молим!“. Всичките пари ще си остават за нас, ние само ще им превеждаме 90 на сто за авторско право върху царевицата.

Но всичко това все още съществува само в стратегическите планове на Америка за България и наш'то Черноморие си остава преди всичко място, към което плуват всякакви риби от Германия, Финландия, Англия и Русия, за да си хвърлят хайвера. Изчезналите през последните години чешки и полски водоплаващи отново се завръщат в Приморско и Китен, махат радостно с опашки и с отворена уста слушат песента на гларуса. А когато задуха вечерният бриз, той заедно с найлоновите торбички отвява и рибите към мрежите на уличните рибари. Там те се окичват с турски сребърни кръстчета, китайски часовници ролекс, захапват по една варена царевица и се чувстват щастливи като миди. Най-щастлива е скандинавската риба, която още на летището изключва джипиеса и вестибуларния си апарат, не знае и не се интересува на кой свят се намира, докато не бъде натоварена в самолета и не бъде изхвърлена отново на сухо.

Приказката за златната рибка

Преди да мислим къде и как да ловим рибата, ние, рибарите, мислим къде ще я събираме. Никога повече няма да позволим всички риби да се тъпчат като сардели в мазетата и килерите на созополските баби, затова от рибарските си колиби ние направихме рибарски къщи, а от рибарските къщи – рибарски селища. А за по-големите риби и акулите създадохме игрища за голф.

В началото всички се радвахме на богат улов, до един си сменихме колите и жените, но по едно време на рибите изглежда нещо им стана и те престанаха да си хвърлят хайвера по българското Черноморие. Казват, че било поради липсата на пясък. Толкова са тъпи, значи, че нали има кебапчета и бира, защо им е този скапан пясък?! Сега сме принудени да продаваме колите и жените си, едно по едно да събаряме рибарските си селища, да разбиваме бетона, за да вадим пясъка от него, а с останалия материал да си правим рибарски къщи. Посъбрахме пясък за един-два плажа, но изглежда ще ни се наложи да събаряме и къщите и да се насочим пак към рибарските колиби. Значи, ако има нещо на света, което да мразим най-много, то е приказката за златната рибка.

С това и поредният ни урок по българска география завърши, но уроците на географията продължават.