Решението всъщност е на премиера, като не е изключено то да се окаже предпоследно. Така или иначе обаче този законодателен епизод е добра илюстрация за действащия в момента управленски модел.

С две думи, върнатите от президента текстове в закона се вписват в две основни категории. Едната е свързана с ограничаване на някои социални и парични придобивки на военнослужещите. Характерна за тези текстове е конюнктурността. След година или две от тях може и да няма нужда, но днес те са важни заради кризата – ако аргументите на президента бъдат приети, за Министерството на отбраната ще е изключително трудно да „върже” бюджета си. Затова ветото върху тези текстове ще бъде отхвърлено.

Към втората категория спада въпросът дали най-висшият военен в армията, началникът на отбраната, да бъде подчинен само на министъра на отбраната, както пише в закона, или едновременно да бъде подчинен и на президента, както настоява самият той. Въпросът може да изглежда скучен и отвлечен, но пък има принципно и дългосрочно политическо значение. Точно по този въпрос обаче президентското вето ще бъде прието, с което управляващите ще отстъпят от собственото си мнение и от поетата от самите тях посока на реформата.

„Доконкретизиране”

Именно за това отстъпление решаваща се оказа ролята на премиера. Той отиде „на крака” при президента, за да „благослови” ветото му, с което изненада подготвилите и гласувалите закона и най-много и най-неприятно – сегашния и предишния министър на отбраната.

Как и дали въобще им е обяснил поведението си не знаем. Но разполагаме с неговата аргументация за пред широката публика. В телевизионно интервю, дадено по телефона, водещата пита за президентското вето. Самата тя очевидно не е много-много в течение на проблема и затова цитира чужди мнения – по-специално критиките за странното съгласие между премиер и президент, което не се случва за първи път.

Така поставен въпросът кой знае защо ядосва премиера. „Съжалявам, че за всяко мое действие се налага след това да го доконкретизирам”, казва той с неприкрита досада и се впуска да се „доконкретизира”. От което човек остава с впечатлението, че и той не е в течение.

„Не, не подкрепям президента, просто този закон в тази му част е минал без да го прочета, без да разбера за него”, обяснява премиерът и заключава: „Нека не си губим времето с такива празнодумства”. С което за симпатизиращата му безрезервно публика въпросът трябва да се смята за приключен. Останалите обаче продължават да се колебаят между две възможни обяснения.

Тревожно положение

Първо – премиерът понякога не знае или не разбира какво приема на заседанията си и внася в парламента ръководеният от него Министерски съвет.

И второ – много добре знае и разбира, но използва неосведомеността на аудиторията, за да скрие от нея, че всъщност поради някакви съображения е по-съгласен с президента, отколкото със собствените си министри и депутати.

Което и от двете обяснения да е вярно, положението изглежда твърде тревожно. Защото излиза, че стратегическите решения се изместват от тактически ходове, а последователната дългосрочна политика – от случайни хрумвания, конюнктурни съображения или задкулисни сделки.

При такъв управленски модел политическият дебат, както и всякакви политически коментари, наистина изглеждат като „празнодумство”.