На 12 юли 1962 година Мик Джагър, Кийт Ричардс, Брайън Джоунс и пианистът Йън Стюарт за първи път излизат заедно на сцената. Съвместната им изява е малко или много продукт на случайността: те свирят в елитния "Марки клъб" на мястото на кръстника на британския блус Алексис Корнър, който в последния момент е отказал участието си заради покана в предаване на БиБиСи. По-късно към групата се присъединява басистът Бил Уайман, а половин година след него и барабанистът Чарли Уотс.

"Не искаме да сме комерсиални!"

В първото си интервю Мик Джагър заявява, че те не преследват комерсиални цели и че за нищо на света не желаят да бъдат възприемани като рокендрол група. По онова време Ролинг Стоунс свирят блус. В онези години блусът все още е непознат на британците. Така че със същия този блус групата се отправя към Америка. Там обаче никой не иска да слуша блус, та нали това е "музиката на тъмнокожите". Какво се случва по-нататък? Ролинг Стоунс забравят обещанието си и стават най-могъщата и най-комерсиалната рокендрол група, която светът е виждал дотогава.

Кръглата годишнина няма да бъде отбелязана със световно турне, а с фотоалбум с неизвестни досега снимки, които навремето са били отхвърляни като неоригинални или не особено сполучливи. Те показват едни непознати Ролинг Стоунс: със странни костюми, смели прически и отдавна забравени изражения на лицето; но също така и запечатани на фотографската лента мигове от звукозаписната и сценичната дейност на групата, както и с компанията на красиви жени.

Юбилейният фотоалбум показва интересни снимки, но пък няма как да покаже най-важното - музиката, без която нямаше да ги има нито тях, нито момичетата, нито легендарните запои.

"Aaaah-metta-gin-soaked-barroom-queen-in-Memphiss..."

Концертите на Ролинг Стоунс на най-големите стадиони в света са легендарни. След себе си те оставят опустошителните следи на разразила се буря. Със своя фантастичен шум те превземат Лондон и повтарят успеха на Бийтълс, покорявайки Северна Америка, цяла Европа, Австралия, Япония и Хонконг. Малко грубоватата и много симпатично недодялана музика на Ролинг Стоунс всъщност е най-голямото освободително движение на 20-ти век. И днес хитове като "She's a Rainbow" или "Wild Horses" превръщат всеки говорител на баровете във вълшебна музикална кутия, от която струи история.

Не, те не са мъртви. Те дори не са остарели. Днес те олицетворяват Живота - повече от когато и да било. Достатъчно е Кийт Ричардс да докосне струните с лявата си ръка, да се огледа дали Рони Ууд* ще се включи, и да изчакат Мик Джагър да запее на своя оригинален и неподражаем американски диалект: "Aaaah-metta-gin-soaked-barroom-queen-in-Memphiss..."

АГ, ДПА, ЗЦ, Е. Лилов, Редактор: М. Илчева

*Малко преди смъртта си Брайън Джоунс е заменен с Мик Тейлър, а през декември 1974 година на негово място идва Рони Ууд