Онова, което републиканците не успяха да постигнат на междинните избори през 2010 и 2012 година, сега им се удаде от трети път - те вече контролират и двете камари на американския Конгрес. Ситуацията беше благоприятна за тях: популярността на президента-демократ Обама междувременно се е сринала до тази на Джордж Буш-младши; изборите на сенатори бяха в щати, в които по традиция се избират предимно консерватори; а и американските избиратели по принцип са склонни да наказват президентската партия на междинни избори. Всичко това подпомогна голямата победа на републиканците. Някои оптимисти може би все още вярват, че новоспечелената власт в Конгреса ще накара републиканците да ревизират своя блокаден политически курс и да си сътрудничат с президента, вместо да спират всяка инициатива на Белия дом. Оптимистите дори твърдят, че периодите, в които е имало партийно-политическо противопоставяне между президент и Конгрес, са били едни от най-плодотворните в законотворчески план. А и републиканците трябвало да покажат на избирателите, че са партия, която умее не само да блокира, но и да работи конструктивно.

Без основание за оптимизъм

Тази аргументация обаче изхожда от презумпцията, че избраните републикански депутати мислят и действат в интерес на цялата партия и на страната. За съжаление, миналият опит е показал, че това не е така. Нека си спомним парализата на обществената администрация през 2013 година, както и продължаващата съпротива срещу реформата на миграционното законодателство. Това се два класически примера за политиката на обструкционизъм от страна на Републиканската партия. Вместо да се грижи за подобряване на живота на гражданите, крилото на "Чаеното парти" тласка републиканските конгресмени към радикална опозиция, която обслужва единствено интересите на някои регионални хардлайнери. Активистите на движението "Чаено парти" от южните щати не се интерсуват особено и от това, че игнорирането на интересите на големи групи от избиратели, включително на растящия електорат на латиноамериканските избиратели, може да им изиграе лоша шега по време на президентските избори през 2016 година.

С оглед на всичко кзано дотук би било опасно самозалъгване да се очаква, че хардлайнерите в американския Конгрес, които вече ще са повече на брой, биха били готови да правят каквито и да било компромиси пред и без друго недолюбвания от тях президент. Истината е, че Барак Обама го очакват още по-неприятни времена в бъдещите му взаимодействия с парламента.

След преизбирането си той беше принуден да осъзнае, че компромиси с републиканците са практически невъзможни. Оттогава насам президентът постоянно се опитва да управлява с президентски декрети, заобикаляйки Конгреса. Тенденцията за управлание чрез декрети сигурно ще се засили. Но Обама ще се види принуден все по-често да налага президентското си вето, за да спира републиканските проекти. В резултат на това политическият климат в САЩ ще се поляризира още повече.

Какво ще остави Обама след себе си?

В този смисъл Обама трябва да подсигури своите два най-важни проекта, вместо да подема нови инициативи. Във вътрешнополитически план той трябва да "бетонира" своята историческа здравна реформа и да я предпази от атаките на републиканците. След гласуването на реформата те обявиха, че ще я отменят, въпреки че броят на американците без здравна застраховка намаля сериозно. Във външнополитическо отношение, Обама трябва възможно най-бързо да положи усилия за сключването на едно не по-малко историческо споразумение около ядрената програма на Иран.

Това едва ли ще е лесно. Барак Обама може временно да отмени санкциите срещу Иран с декрет, но за ратифицирането на споразумението има нужда и от одобрението на Конгреса. Ако президентът успее да подпише временно споразумение с Техеран и то влезе в сила, за републиканците ще бъде много трудно да го отменят. Това може да се окаже от решаващо значение за съдбата на двата най-големи успеха на Обама, които същевременно са и неговото политическото завещание.