Не мисля че трябва да виждаме в това само популизъм и лицемерна загриженост, въпреки че се чуха и подобни интерпретации, особено след доклада на министър Милен Велчев, който се ангажира с дългосрочна програма за реформи в образователния сектор.

Защото ако има няколко територии, върху които е лесно да се постигне консенсус в нашето общество, то Образованието е безспорно една от тях.

Няколко са причините за това:

За българина да изучи детето си е било винаги най-важната задача като родител. Тази традиция се появява още през Възраждането и съпровожда всички етапи от родната история – авторитетът на даскала е бил наравно или по-голям от авторитета на кмета, а първата работа на младата българска буржоазия след Освобождението била да изпрати синовете да продължат образованието си в Европа, поради липсата на висши учебни заведения в страната.

В затворената територия на социалистическото разпределение на труда, българските кадри също имат добра репутация, въпреки, че по това време се появява една странна поговорка «Учи, за да не работиш!» , която много точно отразява целия фалш на тогавашната икономическа система, която нямаше как вечно да мами себе си.

Така или иначе с падането на Берлинската стена, се разградиха и онези социални мрежи, които държаха образованието и здравеопазването и държавата абдикира от това свое задължение.

Икономически причини изгониха талантливите учители от класните стаи, между тромавата структура на образователната мрежа и неопитните дебюти на частните училища и университети се срутиха и последните остатъци от една уморена слава.

Да, български момчета и момичета продължават да се класират на първите места в световните олимпиади по математика и информатика, да, продължават да са в десятката на елитните колежи в света, но това е въпреки, а не благодарение на образователната система в България.

Всъщност по отношение на словосъчетанието образователна система, отнесено към днешния ден, може да се спори както за това доколко тя ОБРАЗОВА, така и да това доколко съществува СИСТЕМА…

Оставена в схемата на мнимото безплатно образование, мрежата от учебни заведения е всъщност извън всякакви механизми, които да помогнат за подобряване на училищната организация, включвайки я в реална конкурентна среда.

Онова, което стана център на дебатите през второто полугодие на 2004-та година е именно как да се създаде такава конкурентна среда, която първо, да позволи индивидуален профил на различните «класове» училища; второ – да контролира както входа, така и изхода на системата; трето да я направи сравнима с европейската; и четвърто – да я обезпечи ресурсно като предложи схеми за финансиране в зависимост от крайния продукт, а не в зависимост от случайни мерки и теглилки, въвеждани произволно и произволно променяни.

Всичко това е похвално. Повечето хора аплодираха загрижеността на правителството за това, което се случва в класните стаи, с надеждата, че ако образователната система се промени, ако бъдат въведени тестове, то родителите няма да се налага да плащат непосилни суми на частни учители, за да компенсират пропуските в учебната програма и за да усвоят матрицата на наложените конкурсни клишета.

Онова, което остана встрани от обществения дебат е как тази схема засяга децата от декласираните слоеве на населението. Какво се случва с ромите и с онези дефаворизирани семейства, които отказват да пратят децата си на училище не само защото не могат да ги обуят, но и защото – при съществуващата дискриминация на трудовата борса - не виждат смисъл от хипотетичната диплома.

Ако 2005-та година е още една стъпка напред към Европа, то тя ще трябва да намери решение и на този аспект от темата образование. Само така бихме могли да казваме, че в република България децата имат равен шанс за житейска реализация.