Логично беше „Яневагейт” да прерасне в „Яневгейт”, а оттам и в нещо друго. Логично беше и всяка следваща стъпка на участниците в тази поредица от скандали да взривява крехкото, привидно спокойствие, което настъпва след поредната нова порция разкрития за очевадни зависимости между политическа и съдебна власт. Единственото нелогично, неизчислено действие в тази ситуация бе оставката на бившия правосъден министър Христо Иванов, който вследствие на отказа от реформи направи решителната стъпка и на практика освети сцената, на която участниците във фарса, макар и с неудоволствие, показаха и най-срамните си номера.

Фактите

Каква е фактологията: Парламентът отказва да отнеме влиянието на главния прокурор във Висшия съдебен съвет чрез конституционни промени. Зад статуквото застават основно ГЕРБ, ДПС и АБВ, но получават рамо и от БСП, БДЦ, „Атака” и Патриотичния фронт. В резултат Христо Иванов подава оставка. Всичко това се случва на фона на записите на разговори между съдийките Янева и Ченалова. Разговори, които осветяват „дружбата“ между премиер и главен прокурор, базираща се на взаимни услуги тип „опраскване“.

Междувременно Висшият съдебен съвет, който активно е замесен в скандала и за който става ясно, че има член от квотата на премиера (Димитър Узунов), решава, че вместо да провери съдържанието на записите е по-добре да ги обяви за манипулирани и с това да прекрати скандала. Тук обаче се появява още един неизчислен проблем. Съдия Лозан Панов не просто призова „Стига вече!“, но и освети една добре позната, но недоказана до момента практика на Борисов - да страхува, както би казал Делян Пеевски, дръзналите да се изправят срещу него. В случая става дума за онзи СМС, който Борисов препрати на Панов и в който член на ВСС буквално доносничи срещу председателя на ВКС. За да излезе от сложната ситуация, премиерът реши да намеси Яне Янев.

Така скандалът „Конституция“ бе покрит от скандала „Яневагейт“, а скандалът „Яневагейт“ бе допълнен от скандала „Яневгейт“. И изглеждаше, че в цялата тази сложна схема на парламентарни мнозинства, разговори и текстови съобщения няма как да се намеси още един елемент.

А след скандала пак скандал

Но ето, че и това се случи. Представляващата Висшия съдебен съвет Соня Найденова бе свалена буквално с пуч от мнозинството на Цацаров в Съвета. А на нейно място бе „поставен“ соченият за човек на Борисов - Димитър Узунов. В последните два месеца Найденова показа, че не подкрепя политиката на мнозинството във ВСС, но най-видимият ѝ "грях" е, че определи като недопустим изпратения преди седмица СМС до Борисов.

Резултатът не закъсня. Дванайсет от членовете на ВСС се събрали и тайно решили да я накажат за тази ѝ дързост. Така неудобната вече Найденова бе заменена набързо от вероятния СМС-информатор на премиера. Тази рокада има две възможни тълкувания - или тотална самозабрава, или предупреждение към Борисов. При първия вариант е съвсем ясно за какво става дума и нужда от обяснения няма. Втората хипотеза обаче ни отвежда в дълбоките дебри на задкулисието.

Предупреждението

Назначаването на Узунов за представляващ ВСС би могло да се тълкува като предупреждение към премиера, че СМС-скандалът, за който се предполага, че е иницииран именно от Узунов, ще стои на повърхността точно толкова, колкото е необходимо. Така премиерът, за когото се натрупват все повече подозрения за зависимост, ще трябва да стори необходимото, за да предотврати доказването на предположенията за всевластието на главния прокурор.

Борисов вече веднъж направи тази услуга на Цацаров, като гарантира в Конституцията влиянието му върху съдебната власт. Вероятно ще е необходимо да „помогне“ и сега, когато предстои да бъде публикуван докладът на Европейската комисия, в който се очакват критики към държавното обвинение.

За каквото и да става дума обаче - дали арогантност или вид изнудване, избирането на Димитър Узунов за представляващ ВСС поставя поне два важни въпроса. Докъде стига пределът на общественото търпение? И най-вече - докога премиерът ще успява (поне медийно) да излиза сух от ситуации, за които е ясно, че взривяват държавността?

Няколко констатации

Събитията от „Яневагейт” до СМС-раздумките водят след себе си една печална за България констатация. Единствената политика, която се случва по тези географски ширини, се разиграва на територията на съдебната власт. Последните месеци доказват това твърдение. А то от своя страна означава само едно - тотален разпад не просто на политическото, а на цялата публичност. Защото когато съдът е политическа арена, не можем да говорим за нищо по-различно от властови игри за влияние, натиск и силови прийоми.

Овладяването на държавата през съдебната власт дори не крие опасност от диктатура. Тя може да се наложи с чисто политически средства. Но в по-далечен план подобно обезчестяване на институциите може да доведе до фашизъм, тъй като става дума за овладяване не просто на цялата политика, но и на бизнеса, а после и на справедливостта.

В този смисъл единствената ефикасна съпротива срещу случващото се може да дойде от самата съдебна власт. И когато осъзнаем това, ще разберем, че поведението на Лозан Панов не е политическо, както се опитват да ни внушат кръгове около главния прокурор и премиера. То е необходимо, за да бъде защитено правото. А оттам и цялата държава.