Нашумелият напоследък американски автор Джейсън Бренан предизвика разгорещени дискусии с тезата си за „епистокрацията” - една много предизвикателна пледоария, поставяща под въпрос всеобщото избирателно право. Според Бренан, много избиратели са невежи и не разбират за какво точно гласуват в този комплексен свят, а решението на проблема със състои в следното: право на глас да имат само осведомените хора. За изборната победа на Тръмп той говори като за „танц на глупаците”, а почитателите на Брекзита описва като хора с униформирано съзнание.

"Като нямат хляб, да ядат пасти"

На съвсем друго мнение е Филип Кран, който от страниците на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” отправя сериозното предупреждение, че бунтът срещу елитите едва ли е само въстание на невежите. Той припомня, че радикалните обществени промени в човешката история винаги са били отчасти резултат и от изгубената връзка на елитите с действителността. „Така преди 500 години настъпи Реформацията, след като в продължение на столетия църковният елит отказваше да разбере, че проповедите на латински език са неразбираеми за повечето хора. 280 години по-късно Френската революция избухна главно поради това, че аристокрацията не обръщаше внимание на социалните неволи на селската прослойка. В навечерието на бунтовете противниците на монархията пуснаха в обращение твърдението, че кралица Мария-Антоанета била казала „Като нямат хляб, да ядат пасти”. Макар че този цитат навярно е изфабрикуван, хората го приеха за истина на фона на декадентския стил на живот на аристокрацията. Мао Дзъдун пък успя да сплоти китайските маси под знамената на своята брутална културна революция, нападайки най-вече класата на бюрократите, която все повече се откъсвала от реалността.”

Нима и днес е настъпил подобен момент? - пита авторът и задава още редица смущаващи въпроси: „Нима днешните елити също са прекъснали връзките си с населението? И дали те действително не пришпорват едно и без друго стресирано общество към някакъв нов експеримент с отворени граници, дигитализирани пазари и централизирана бюрокрация, която обслужва единствено „онези горе”? Наистина ли прослойката на мениджърите се самообслужва с парите на хората? Или пък днешната ситуация е станала прекалено необозрима на фона на двете тъй различни групи - огромните маси хора, които „са изпуснали влака”, от една страна, и привилегирования слой на спечелилите от глобализацията, от друга?”.

По думите на Кран, влизането на Доналд Тръмп в Белия дом и гласуването на британците в полза на Брекзита са отприщили дискусията за това, че ключовите фигури в политиката и в бизнеса очевидно вече не следят настроенията на хората. „Допитванията показват, че скептицизмът по отношение на елитите нараства вече от години - при това по цял свят. Може би най-благонадеждният източник в това отношение е „Барометърът на доверието”, който американската консултантска фирма „Еделман” изготвя годишно на базата на интервюта с 32 000 души от 28 държави. Тазгодишните резултати са шокиращи: близо половината от анкетираните мислят, че „системата” вече не функционира. Само 41% вярват на своите правителства. А доверието към мениджърите направо се е срутило: едва 37 на сто от хората смятат шефовете на фирми за благонадеждни хора”, четем още в обширния анализ на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.

Ново варварство?

Почти противоположна е позицията на Йенс Йесен в „Ди Цайт”. Неговото есе, озаглавено „Омразата към онези там горе”, отправя предупредителен сигнал за надигането на ново варварство. Ето накратко част от тезите на автора:

В по-напредналите страни омразата си намери нов обект, пише Йесен. Навремето бяха капиталистите, после - военно-промишленият комплекс или богатите и могъщите, а днес най-мразени са така наречените „елити”. Самата дума отново съдържа упрека, че си имаме работа с някакъв заговор срещу трудещото се население, но обектът на гнева вече е малко по-различен. Омраза предизвиква не само фактическата власт, не само обстоятелството, че някакви хора имат повече пари. Днес биват мразени включително и онези, които са се добрали до по-високо образование или социално положение. „Елитите” - това са онези, които се смятат за нещо повече и дават акъл на останалите, смятат гневните. И размиват много важната граница между различните видове елити: елити по функция, елити по собственост, елити по образование, елити по произход.

Особено стряскаща е омразата срещу елитите по образование, която е насочена срещу всички хора с по-висока квалификация в познанието, в науката, в културата и изкуството, пише Йесен. Нека да си припомним подигравателното презрение на Доналд Тръмп към професорите и холивудските елити, както и унищожителната енергия, с която Ердоган прочисти турските университети. Хронично е и настървението, с което Путин или Орбан преследват критично настроените и дори само независимите интелектуалци. Всички тези нови полудиктатори и демагози тероризират жертвите си от името на „обикновения народ” - нищо, че те самите имат стремителна и дългогодишна кариера във властта, която би трябвало веднага да ги включи в подозрителната група на елитите. Вътрешната нелогичност и противоречивост на новото понятие за елит ни помага бързо да открием фрапиращо простата цел на манипулирането с него. Оказва се, към елитите принадлежат всички онези, които не са на същото мнение. Особено елитарно е да поддържаш в каквато и да било форма ЕС, или пък - в случая с Германия  - да проявяваш разбиране към приемането на бежанци. Отличителен белег на елитите се оказва толерантността, а особено осъдителен техен недъг е, че не мразят достатъчно исляма...

Новата омраза срещу елитите е предполитическа. Тя на практика е омраза срещу цивилизованото. Носителите на тази омраза искат да отстранят всичко, което е прекалено сложно, а в новото понятие за елити е скрита една дива регресия, която развива своя собствена логика. И когато целта е да се разчупят оковите на цивилизацията и морала, да се отхвърлят сложните механизми на правовата държава, тогава като „елит” на подсъдимата скамейка се изправят всички онези, които с разсъдък и предпазливост защитават нашата култура - както либералите и левите, така и консервативният център, както собствениците, така и синдикалистите, както привилегированите по рождение, така и изкачилите се нагоре по образователната стълбица. Тези последните сякаш си навличат най-много омраза, защото винаги са се опитвали да се доберат до ценности, които сега мнозина искат да унищожат. Тъй че омразата към елитите е насочена не толкова срещу богатите и могъщите, колкото срещу онези, които защитават установения ред: хората, които навремето са успели да победят варварщината и властта на природните закони, констатира Йесен.

"Хора с вулгарни и незрели нагласи"

В същия ключ са и разсъжденията на друг автор в „Ди Цайт” - Албрехт Кошорке. В своя обширен анализ той между другото пише:

„Популистките лидери като личности изобщо не са в синхрон с това, което проповядват, с интензивната си критика срещу лицемерието и развратеността на управляващата класа. Те не са социални революционери, не са аскетични проповедници на бедност, които искат да прогонят Злото от нашите общества. Не са и почтени, праволинейни, неподкупни мъже, на които им е чужда дори мисълта за корупция. Напротив, това са фукливи новобогаташи като Силвио Берлускони и Доналд Тръмп, които на всичко отгоре трупат допълнителен капитал от своя скандален личен живот. Популистите се представят не като политически лидери, а като личности, които със своите вулгарни и пубертетско незрели нагласи насърчават същите тези нагласи у хората. Те приличат повече на ВИП-овете от телевизионните шоу-програми, отколкото на образцови фигури с авторитет”, пише Кошорке на страниците на "Ди Цайт".