Помня времената, когато килограм свинско беше най-величественият и жадуван символ на благополучие. Така беше през първата половина на деветдесетте. Някой би могъл да каже, че само за мен и в моя пантеон килото мъртва свинска плът е била най-важният господ. А за други не е било така. Просто по това време аз съм бил млад и беден лекар, който е измервал благосъстоянието си според килограмите месо - за масата и за стомаха на детето си. За някой друг може и килограмите злато да са били символ на благополучие. Но аз помня и разговорите си с много други хора. И те мереха щастието си (едва ли не!) по килограмите месо, което могат да си позволят.

Празникът като месо

Помня - пак по това време - как обяснявах почти през сълзи на един мой мил приятел, англичанина Джеймс, че в момента България е много бедна и затова аз от името на България му се извинявам, че не можем да му предложим месо на трапезата. Беше ми едно такова срамно и тъжно. И тогава, спомням си с умиление, Джеймс каза: Е, Калине, няма месо, но има гУби. Не можеше да казва „ъ” като хората, та затова не произнесе правилно думата „гъби“. На вечеря бяхме яли именно гъби с масло и той искаше да ми каже нещо от сорта, че е много доволен от посрещането и че няма защо да се притесняваме заради месото, което липсваше на трапезата ни. Но усещането, че месото е най-тежкият и важен символ на хубавия живот, си висеше във въздуха. Така беше през деветдесетте.

Спомням си шкембе-чорбите сутрин и печената агнешка глава вечер. Доказване на собствения просперитет пред самите себе си. Ядейки разни бозайници и птици, си доказвахме, че живеем добре. Щом ядем кокоши воденички с бирена панировка, значи сме щастливи - или поне близо до щастието. Такъв беше контекстът на нашето поведение. Но сега, слава Богу, вече не живеем през деветдесетте.

Някои хора са склонни да придадат на времената, в които са били млади, някакво особено очарование. Очарование, съществуващо само в техните глави. Виждал съм старци, окичени с глупави медали за извършени убийства, да плачат от носталгия и умиление по Втората световна война. Аз не съм такъв. И няма да кажа и една хубава дума за деветдесетте. И няма да пророня и една сълза за времената, в които килото свинско беше символ на просперитета. Нищо, че в тези времена беше втъкана и моята проклета младост.

Напоследък имаше празници. Великден съвпадна с Гергьовден и така нататък. По празници, знаем, се яде месо. А аз месо не ям. Но гледах как хората празнуват. Как празнуват точно като през деветдесетте. Слава Богу, не чак толкова пристрастено и копнежно. Но все пак - изживяват и осмислят празника главно ръфайки месо от животни, гледани и убити специално за целта. Наблюдавах всичко това и потривах ръце. Тъжно, но потривах. Защото се потвърждаваше тезата ми, че хората са понякога безчувствени.

Буда, Толстой, Ганди...

Исках да се отърва от това недобро чувство. Защото винаги - въпреки всичко - съм искал да обичам хората. Наблюдавайки вакханалиите, които не приличаха в никакъв случай на истински щастливи вакханалии, а просто на кротки лоести похапвания, търсех хора, които да ми наложат радостното чувство. Обичта към хората. Трябваше да видя - освен Христос - и някой друг, заради когото отново да харесам хората. И някак случайно се захванах да търся в интернет. Търсех хора, които на тия празници да ми правят компания в неучастието в убиването. На животни. Но се съмнявах, защото не вярвах да има прочути вегетарианци.

За мое учудване намерих прекрасен списък на всички онези, които не са се изхранвали благодарение на убийството на животни. Чуйте сега кои са тези хора: Буда. Самият Сидхарта Гаутама, мъдрият и пробуден човек, който е дал на света една от най-светлите философии. И по-нататък: Лев Николаевич Толстой - най-могъщият християнски писател, който по ирония на съдбата е анатемосан от месоядната и лоеста институция Православната църква. И още: Бърнард Шоу - най-остроумният комедиограф, създател на Фабианската общност, чиято цел е рационалното реформиране на обществото. Да не забравяме и най-сърдечния художник на всички времена - Винсент ван Гог. И още: Джон Ленън и Махатма Ганди. Всички тия, които - без да съм подозирал нищо за хранителните им навици - съм обичал и почитал като малки богове. Не като онзи бог от деветдесетте - килото свинско.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Д. Попова-Витцел