“77% от българите се опасяват от влиянието на качеството на храните върху здравето.” Из първа страница на в. “Класа”

Двайсет и една години след началото на българския преход, ако не пропуснем, че утре е 10 ноември естествено, се опасяваме от всичко. Извън процентите на социологическите проучвания, поотделно и като общност, имаме достатъчно и сериозни основания за опасенията си, защото опитът показва, че те най-често се сбъдват.

Ако внимателно следим завихрящите ни като студен есенен вятър новини, ще си дадем сметка, че измъчена и злоупотребена е самата ни млада свобода. И това абстрактно твърдение обяснява конкретните ни всекидневни страхове и дългогодишни неосъществимости и несъстоявания, целия ни несполучил порив да напуснем играта на стражари и апаши, страшните сенки на комунистическите служби за сигурност и да преподредим живота си другояче, с различни и далеч по-смислени приоритети.

Разфокусирани от страхове

Двайсет и една години по-късно полицейската школа в Симеоново сякаш си остава неизчерпаем извор на фигури от подземния и надземния свят, които пораждат събитията не само в медийното пространство. Достатъчно е да се фокусираме върху дупнишките феодали, наричани братя Галеви, оказали се по-всемогъщи от всички институции в държавата - и в тази светлина да си представим опасенията на хората не само от Дупница, а изобщо: опасенията на свидетелите, на съдиите, на прокурорите, на журналистите.

Или да преместим поглед върху идеята на Алексей Петров да се включи активно в политическия живот и да се кандидатира за президент на предстоящите избори. Може би трябва да очакваме управленските оферти и на други фигури с двусмислени биографии, за да замръзнем в отчаяното си безсилие…

Българинът днес, сам и изоставен

Защото толкова сам и изоставен е българинът днес, от институциите си, от политиците, вкопчени в своите честолюбиви игри, от държавата си като цяло…

Непрекъснато го наблюдавам и мисля с наближаването на зимата, с историите, които случайно и неслучайно научавам: за една млада жена, която трябва да бъде оперирана по спешност от тумор, но не й дават направление, и трябва да плати 6.000 лева в държавната болница, или за един възрастен и заслужил мъж, когото набързо и без да го уведомят пенсионират по време на отпуска...

Или пък историята около съдебната сага на съседите срещу една общинска администрация, национализирала тихомълком вилното им място заедно с бунгалото, въпреки притежавания от десетилетия нотариален акт за собственост и редовно плащани и до ден днешен данъци. Мисля го и го наблюдавам как самоубийствено пресича кръстовищата, сам и изоставен и от инстинкта си за самосъхранение дори и се опасявам, че няма социологическо изследване, което да назове и разкаже този факт.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев