Освен ритмичното потропване на капките дъжд върху белия пластмасов брезент, нищо друго не се чува. Нито телевизор, нито музика, нито детски смях. Тази тишина е оглушителна, особено след идването до тук през хаотичния трафик по улиците на Кокс Базар. Мълчанието се нарушава единствено от тихата проповед на мюезина. Сребърни сиви високоговорители висят по дърветата и понасят поканата за молитва над хълмовете през калните долини.

Лагер 7 се намира на североизток от най-големия бежански лагер Катупалонг в света, където живеят близо 40 000 души на около един квадратен километър. Никой не знае обаче колко точно рохинги са заклещени тук, в крайбрежния град на границата между Бангладеш и Мианмар. Някои твърдят, че са 1 милион души, други - 1, 2 милиона, може и да са повече. Зависи кого точно ще попитате.

Преследваното мюсюлманско малцинство

През 70-те години на 20 век рохингите започват да напускат Мианмар, за да се спасят от бруталното насилие в собствената си страна. Броят им никога не е бил толкова голям, колкото през изминалата година. През 2017 в рамките на няколко месеца над 700 000 мъже и жени напускат Мианмар и се преселват в Бангладеш. Броят на убитите не е известен. Знае се само, че това е един от най-жестоките геноциди в съвременната история на субконтинента.

Фатима е една от оцелелите. Протрива пръсти по венците си, възпалени от дъвченето на тютюн и листа от индийски пипер, за които се смята, че потискат тъмните спомени. На някои от пръстите ѝ ноктите са изгризани до месо. Тя е на 20 години. Майка на две малки момчета. Преди да избяга от Мианмар, Фатима е била изнасилена. 30 или 40 пъти. За една нощ. Не може да каже колко точно. Не знае и от колко мъже. “Оставих тялото си там”, казва тихо тя, с празен поглед, забоден в глинестата почва.

Съпругът на Фатима, Али е само две години по-възрастен от нея. Подобно на много други, през 2017 г. и той е принуден да напусне родното си село, за да не бъде убит от милицията. Фатима остава сама с невръстните им синове и родителите на мъжа си. Няколко нощи по-късно милицията отвлича нея и няколко други жени в гората. Всички са изнасилени! Отново и отново! Никой не чува виковете и плача им. Съпрузите и братята им са мъртви или избягали. Като Али.

Някак си Фатима се завръща в селото. С родителите на мъжа си преминава през граничната река, за да избяга в съседния Бангладеш. Там международни организации ѝ помагат да намери Али. Съпругът й казва: "Нямам проблем да остана с нея, тя не е направила това доброволно”.

Под "това" се има предвид масовото изнасилване. И наистина много рохинги изоставят изнасилените си жени. Оставят ги сами с децата - и със страданието им.

В търсене на безопасност

За една жена със западно мислене много неща са непоносимо чужди тук. Например това, че жените почти не напускат колибите си, дори по време на бенгалските горещини, когато температурите в малките бараки достигат над 40 градуса. "Не законите диктуват правилата, а традициите", обясняват служителите на Червения кръст. Културата им е такава, че жените рохинги излизат от къщите, само когато това е абсолютно необходимо. За да се подсигури тяхната безопасност, в момента около лагерите са разпръснати 19 големи хижи само за жени, управлявани от различни международни организации. Те представляват безопасни места, където жените да могат да прекарат няколко часа и да получат медицински съвет при нужда. Ако захранването работи, има дори вентилатори, които осигуряват временно облекчение от жегите. Има работещи тоалетни. И място, където да се къпят децата.

Фатима и Али живеят в незаконен лагер, построен миналата година съвсем набързо, за да приюти над 700-те хиляди бежанци рохинги. Колибите са предназначени за краткосрочен престой, но не и за дългосрочно ползване. Представляват бамбукови конструкции, покрити с пластмасов брезент, който служи и за стени, и за покрив. Фатима и Али не очакват да напуснат скоро това място. Мианмар не взима мерки за издаването на документи на рохингите, нито пък им позволява да се върнат в собствената им страна. Без валидни документи и без официално гражданство, рохингите са оставени на милостта на правителството на Бангладеш.

Съвременната история на Бангладеш също е свързана с изгнание и експулсиране. По тази причина в началото бежанците са посрещани с разбиране и емпатия. Но това полека-лека започва да се променя. Мнозина бенгалци смятат, че тяхната страна е направила повече от достатъчно, за да се погрижи за чужденците.

Ресурсите са ограничени, а страната непрекъснато е застигана от природни бедствия. Полицията не е в състояние да спре нарастващото насилие и контрабандата на наркотици и оръжия. Съществува и страх, че младите мюсюлмани могат да бъдат радикализирани. Изпадналите в отчаяние се смятат за особено уязвими - младите хора, живеещи в лагерите, са предпочитана цел на религиозните екстремисти, търсещи нови бойци. Официално рохингите не могат да напускат лагерите или дори да работят, а децата получават само елементарно училищно образование.
 

Завинаги изгубено

Фатима има само едно желание. Тя иска да се върне в у дома, в родината си. Може би се надява да намери онова, което е изгубила онази нощ в гората. Може би нейната воля не е достатъчно силна, за да си създаде нов живот в чужбина.

Дъждът продължава да барабани върху белия пластмасов брезент. Това е сякаш ритъмът на очакването насред безмерно изгубеното.

***

Запознайте се и с нашето видео по темата