Главната опасност е предотвратена: в несигурното време на глобалната стопанска криза България няма да остане без работещо правителство. Това е най-добрата новина от вчерашното гласуване. Българските избиратели заслужават похвала и за още нещо: с високата си избирателна активност те не само дадоха ясен управленски мандат, но и недвусмислено поеха своята част от политическата отговорност за, уви, непопулярните мерки, които новото правителство ще бъде принудено да вземе.

Резултатът от парламентарните избори логично възпроизвежда най-натрапчивия акцент в необичайно дългата предизборна кампания. Мнозинството гласоподаватели в България искаха да свалят от власт БСП и ДПС. Обективно погледнато, управлението на тройната коалиция не беше някаква национална катастрофа, а фактът, че правителството отново – за четвърти пореден път – изкара пълен мандат, говори за относителна стабилност, за приемственост и последователност в политиката.

Опасният потенциал на волята за промяна

Тъй че масовото недоволство срещу социалистите и партията на Доган (по-малко срещу НДСВ) се дължи не толкова на сбъркана или провалена правителствена политика, колкото, от една страна, на все по-осезаемия натиск на глобалната икономическа криза върху българите, и от друга – на нарастващата нетърпимост към лидерите на коалицията. Особено Ахмед Доган с политическата си арогантност настрои твърде много хора срещу себе си, успявайки в същото време – за кой ли път – максимално да мобилизира собствения си електорат.

С други думи, българите отново по-скоро свалиха предишното правителството, отколкото избраха ново. В цялата нова демократична история на страната след 1990 година нито едно мнозинство не е успяло да се удържи за втори мандат, а това означава, че гласоподавателите твърде бързо разлюбват довчерашните си фаворити и на всеки нов парламентарен вот пускат бюлетина за пълна подмяна на управляващия елит. Такова разбираемо политическо поведение обаче е натоварено с опасен потенциал. Първо: България е прекалено малка, за да излъчва на всеки четири години все нови и нови, компетентни екипи за управление. Второ: цикълът еуфория-разочарование не само дестабилизира политически страната, той дестабилизира и психиката на гражданите, които непрекъснато се оглеждат в търсене на новия надеждоносец и спасител.

Ще бъдат ли изпълнени гръмките обещания?

Днес той се казва Бойко Борисов. За разлика от Симеон Сакскобургготски през 2001 година, Борисов влиза в изпълнителната власт като добре прочетена книга. Почти половината гласували го харесват заради онези негови качества, които приличат на решителност, трезвомислие, мъжественост и управленски опит. Клишето „популист”, с което Борисов е маркиран сред част от българите и от наблюдателите извън страната, не тревожи особено неговите фенове. Още повече, че Борисов е по-скоро умерен популист, национализмът му е приглушен, реториката му е помирителна. Но дали наистина, освен безспорния си политически инстинкт, той притежава и необходимия трудов морал за премиер, дали е в състояние да изпълни поне малка част от гръмките си обещания за справедливост, дори за възмездие – по този въпрос съмненията се повече от основателни.

Накрая, в една политическа скоба, остава очакваното участие на Синята коалиция в бъдещия кабинет. Компромисът, който правят сините е разбираем, но и опасен. Да, те искат да поемат част от отговорността в труден момент, но много от техните избиратели и симпатизанти се срамуват от факта, че ще делят брачното ложе с Борисов. Със своя разочароващ резултат сините са достигнали почти до дъното на популярността си и буквално се намират в политически скоби - в този смисъл те няма какво толкова да губят. Но ако бяха останали още четири години в опозиция, през 2013 година можеха да се завърнат триумфално във властта.