Още в началото на речта си пред Бундестага по повод 60-тата годишнина от края на войната президентът на парламента Волфганг Тийрзе заяви ясно: честното отношение към собственото минало се е превърнало за германците в елемент на колективната им идентичност. Това изречение е в пряка връзка с казаното и от федералния президент Кьолер, което може да се обобщи като : “Германия днес е друга страна.”

Както Хорст Кьолер така и Волфганг Тийрзе имат право. В днешна Германия дискусиите за това, дали 8 май 1945 е бил ден на победата или ден на поражението, са вече излишни. Преди 20 години федералният президент фон Вайцзекер предизвика сензация със заключението, че степента, в която човек осъзнава военното поражение като победа е и степен на усвояване на демокрацията . Днес това убеждение се споделя от огромното мнозинство на германския народ – както показват последните проучвания на общественото мнение. Също така безспорно е вече убежеднеието, че всички ужаси и престъпления ,които претърпяха германците по време и след Втората световна война – като например бомбардирането на германските градове или прокуждането на милиони хора – се коренят в политиката на Адолф Хитлер. В този смисъл крахът на Германия би следвало да се датира на 30 януари 1933 – денят, в който Хитлер поема властта. Неоспорвано е също и това, което повтори и подчерта федералният президент Кьолер – че не може и не бива да се слага черта на миналото. Спомените за ужасите на войната и нацисткия терор във всичките му разновидности, трябва да останат живи, за да не се повтарят никога. Всичко споменато дотук е част от широкия обществен консенсус в Германия по повод Втората световна война. Тъкмо този консенсус даде възможност и за нови жестове на помирението по повод 60-тата годишнина от края на войната. Най- важния от тези жестове направи канцлерът Герхард Шрьодер: Той е не само първият федерален канцлер, който участва в цялата програма по повод годишнината в Москва. Нещо повече: от страниците на вестник “Комсомолская правда” той поиска прошка от руския народ за онова, което му е било причинено от германците. Комуто са известни жестокостите в отношението към съветските военнопленници или към принудителните работници в Германския Райх, както и бруталността на германските окупационни власти в бившия Съветски Съюз, ще се запита, защо молбата за прошка иде чак сега.

Подобен жест направи и федералният президент Кьолер по отношение на последните живи свидетели на войната в Германия. Подробно и детайлирано както никой друг държавен глава преди него, той назова престъпленията, на които са били изложени германци през 1945 и след това: масови изнасилвания, отвличания и дългогодишен принудителен труд, смърт в военнопленнически лагери, прокуждане. Траурът по собствените жертви е легитимен и даже необходим елемент от едно честно отношение към миналото. То е въможно, защото в днешна Германия не се омаловажава германската вина, нито пък се прави опит да се сравнява броя на жертвите или да се зове към отмъщение. Най-важният сигнал по повод годишнината от края на войната даде обаче Берлинското население. Неонацисти и десни радикалисти имаха намерение да проведат демонстрация на 8 май в центъра на Берлин. Берлинският сенат блокира това намерение като свика на същото място – около Бранденбургската врата – празник на демокрацията. Дойдоха хиляди – за да си спомнят за миналото, да отпразнуват онова, което е било постигнато в последните 60 години и да покажат на екстремистите, че са абсолютни аутсайдери в днешна Германия. Ако е валидна старата теза, че отношението към 8 май е онова, което сочи, дали Германия е здрава демокрация с развита политическа култура, то днешна Германия даде убедително доказателство за това 60 години след края на войната.