Инициаторите на конференцията на страните, готови да отпуснат финансови помощи на Ирак, си представяха нещата твърде лесно: след свалянето на Садам Хюсеин ще започне възстановяването на страната и тя ще бъде приобщена към международната общност; естествено, ще трябва да се окаже и икономическа помощ. Защото след десетилетия диктатура, след дългогодишни войни и дългогодишен бойкот страната не ще може да се възстанови със собствени сили. Като страна с древна култура Ирак, естествено, е добре дошъл в международната общност, нали и без друго разполага с най-големите нефтени резерви в света, следователно е привлекателен бъдещ търговски партньор. Икономическият подем пък ще вдъхне надежда на кредиторите, инвестирали в миналото, въпреки диктатурата на Садам, милиарди в тази страна.

Тази прекрасна теория досега не се осъществила на практика. Развитието в Ирак протича не така, както си го представяха – след военната победа започнаха паравоенни и терористични битки, чийто край не се вижда. Нормализирането и възстановяването на Ирак се саботира. Разрушават се възстановени нефтени съоръжения, например. Сътрудниците на хуманитарни организации и помощниците във възстановяването биват заплашвани с отвличания и смърт. Положението в някога богатия Ирак е по-лошо, отколкото при Садам Хюсеин. Поне по отношение на икономиката, а може би и в други отношения: кому е нужна свобода, когато няма сигурност? И какво ще стане с мечтата за демокрация, след като днес никой не знае дали и кога ще се стигне до първия тест за нея – ще има ли свободни избори идущата година?

На този фон не е чудно, че четвъртата конференция на страните-донори, която току-що завърши в Токио, не открива нови хоризонти. Обратното, тя открои още повече цялата несигурност, при която работят организации и сътрудници във възстановяването на Ирак. От обещаните 14 милиарда долара помощи досега на страната са предоставени едва един милиард, а от 13-те милиарда, обещани от СЩ, също е предоставена само малка част и то за т.н. ”задачи по сигурността”. Естествено, подобни помощи рядко са безкористни; обикновено те са свързани с икономическите интереси на самите донори. Ето защо никой не привежда просто парите си на преходното правителство, както то би желало, а желае по-скоро да е сигурен, че тези пари действително ще се усвоят добре. Но без свои представители на място подобен контрол е чисто и просто невъзможен. Точно по тази причина обещанията, дадени на конференции на донорите, често се оказват само празни приказки.