Малцина днес познават трагичните съдби на тези деца. Събраната ДВ и полския портал Interia.pl документация за тях беше представена на конференция в Краков.

През 1938 година Хайнрих Химлер заявява: "Аз действително възнамерявам да влея свежа германска кръв, като отвличам и крада, където мога!" От окупираните от нацистите земи масово са били отнемани деца от родителите им, както и от приюти за сираци. Подбирани са били по расови белези като  сини очи и руси коси, които са отговаряли на идеалната представа на Хитлер за "ариец". Отговорно за принудителното германизиране на децата е близкото до SS сдружение "Лебенсборн“.

Барбара Пачоркевич е била отнета от семейството ѝ в окупирания Лодз през 1942 година. Германската служба за младежта я привиква под предлог, че трябва да бъде заведена на медицински преглед, а впоследствие я настанява в един от приютите на „Лебенсборн“ в окупирана Полша. По-късно четиригодишното момиченце попада в приемно семейство в град Лемго, Германия. Барбара Пачоркевич е прекръстена на Бербел Росман. Германските власти са прикривали идентичността на отвлечените деца дори и от приемните им семейства.

Травма за цял живот

През 1948 година десетгодишната Бербел е върната обратно в Полша. Тя трудно свиква с новата обстановка. Дори не владее достатъчно добре полски. "Отидох при чичо ми в Гданск. Първото нещо, което той искаше да ми покаже, беше бившия концлагер Щутхоф и следите от германските престъпления. А пък аз се чувства германка и не можех да разбера ставащото около мен", разказва тя. Истинската травма започва по-късно – след като отново посещава германската си майка започва да се чувства още по-разкъсана между две различни идентичности. "Болката е дълбоко в мен. Много често се чувствам самотна и непълноценна", споделя тя. Барбара –Бербел преживява различни травми - включително от следвоенното време, когато полските деца я обиждат и бият, наричайки я "момичето на Хитлер".

Херман Людекинг също страда от последиците на трагичната си съдба. Той е бил отвлечен от детски дом в Лодз. Истинското му име е Роман Рошатовски. Нацистите го прекръщават в приюта на „Лебенсборн“ в Лайпциг. Там той е предоставен на грижите на Мария Людекинг, която е активистка в Националсоциалистическата партия. И до днес 82-годишният не познава истинските си корени. Херман Людекинг се ангажира в сдружението "Откраднатите деца -забравените жертви" и се бори за обезщетения на жертвите. Досега без резултат.

Дебелите стени на бездушието

Доротее Шмиц-Кьостер, която е автор на много документални книги за нацисткото минало и от 20 години изследва сдружението „Лебенсборн“, е възмутена от липсата на желание да се овъзмездят страданията на жертвите.

Доротее Шмиц-Кьостер твърди, че те не са в състояние да упражнят натиск. "Срамота е, че се издигнати толкова дебели стени, които не могат да бъдат съборени лесно", казва тя.

Историчката Йоана Лубецка от Института за национална памет в Краков казва, че откраднатите деца остават "забравени жертви", защото са относително малка група. Полските учени обаче говорят за 200 000 жертви. Тяхното мнение се споделя и от Роман Храбар, който е бил извънреден пълномощник на полското правителство от 1947 до 1950 година, отговарящ за връщането на откраднатите полски деца.

Документираните от ДВ и полския портал Interia.pl съдби на откраднати полски деца са публикувани на полски език в книга със заглавие "Сега вече сте германци". През 2019 година книгата ще излезе и на немски език.