Началото на една година винаги е цезура, някакъв вододел. Не само в календарно, но и в емоционално отношение - нещо старо си отива, идва нещо ново. Съответно големи са и добрите ни намерения: искаме да променим нещо - и себе си в това число. Новата година посрещаме с фойерверки, празнуваме и вдигаме наздравица за предстоящото - това отговаря на оптимистичните ни нагласи. Надяваме се, че всичко може да бъде (и ще бъде) по-добре.

Ние - страната, обществото - също преживяваме цезура. Такава, която ще направи 2017-а - година на промени. Терористичният атентат на Коледния базар в Берлин, при който загинаха 12 души, маркира този вододел. И преди са се водили дискусии за вътрешната сигурност - след нападението с нож в Хановер, след изстъпленията в новогодишната нощ в Кьолн, след атаката с брадва в регионалния влак във Вюрцбург и бомбата в раница в Ансбах. Но терористичният атентат в Берлин открива нови измерения в много отношения.

Терорът в главите ни

И то не само защото германският вътрешен министър Томас де Мезиер предлага нова концепция за повече сигурност, или защото Християнсоциалният съюз (ХСС) настоява за повече полиция, повече видеонаблюдение, по-строги закони и бързо екстрадиране. Впрочем, тези искания не са нови: още през 2004 година тогавашният вътрешен министър и социалдемократ Ото Шили призоваваше заловените в открито море бежанци да не бъдат приемани в Европа, а да бъдат връщани директно обратно.

С атентата на коледния базар в Берлин се промени нещо из основи. Промени се нещо в главите на хората. Признавам - и в моята. Аз се страхувам. Страхувам се от терора. Не защото се опасявам, че мога да стана жертва на атентат. Наясно съм, че по-скоро мога да умра при автомобилна катастрофа, отколкото да загина при терористично нападение. Страхувам се от това, което може да направи терорът в моята страна. От това, какво ще стане с отвореното, мирно и обичащо мира общество, в което живеем от десетилетия.

Отровата на недоверието

Обществото изпадна в дискомфорт, изпива чувство на несигурност. Приятели и познати, които са били в черква за Коледа, ми казаха, че гледали с недоверие чуждите лица. И когато срещали погледа на някой с по-тъмна кожа и брада, изпитвали облекчение, ако той не носел раница на гърба си. Но разбрах също и това, че моите приятели и познати се срамували от мислите си и намирали за лошо ставащото в главите им - напрежение, несигурност, страх.

Отровата, която инжектират терористите, действа бавно, но действа - някъде по-бързо, другаде не толкова. Някои хора са имунизирани срещу тази отрова, но с всеки нов терористичен атентат те ще стават все по-малко. Точно от това ме е страх. Защото, който се бои от нещо, се отдръпва. Капсулира се и вдига стени. Но зад стените човек не живее добре - не е свободен, радостен и безгрижен. Всеки, който се страхува, започва да копнее и за твърда ръка и става податлив към призивите на политици, предлагащи прости решения.

Тотално наблюдение?

Какво можем да направим? От една страна намирам за правилно, че мерките за сигурност трябва да бъдат засилени. Полицията и силите за сигурност трябва да имат капацитета да се противопоставят на терора. Аз обаче не съм наивна и знам, че всичко, което уж се предприема в името на борбата срещу терора, ще има последици и за невинните граждани.

Разширяването на видеонаблюдението и повечето камери на обществени места, които да ни следят на всяка крачка, както и създаването на лични профили с местата, които сме посещавали, ще засегнат всеки един гражданин. Свободен човек ли съм, ако бъда постоянно наблюдаван? Ще променя ли поведението си, знаейки за многото камери навсякъде? От колко лична сфера ще се откажа? Какво ще стане с моите данни?

Чувство за сигурност

Това са оправдани въпроси, които, обаче, трябва да получат съответстващи отговори. Ние живеем в демократична правова държава, която трябва да даде отпор на терористичната заплаха. И ако не го стори, я грози голяма опасност. Не само от терора, а защото ще загуби доверието на хората. Държавата трябва да се грижи за сигурността на своите граждани - за това те да се чувстват сигурни. Знаем, че няма абсолютна сигурност. Но искаме най-малкото да се чувстваме на сигурно място.

Това чувство за сигурност е от жизнено важно значение за всяко отворено общество. Само когато не се оглеждам непрекъснато и недоверчиво наоколо, мога да общувам с другите хора. И днес това е много по-важно от когато и да било преди. Ние сме изправени пред голямата задача да интегрираме стотици хиляди бежанци, за да ги направим членове на нашето общество. И тази задача ще се окаже неизпълнима, ако все повече хора се капсулират и отдръпват. Затова и бежанците трябва да имат интерес да защитават отвореното общество. Те трябва да бъдат внимателни и активно да се противопоставят на насилието и радикализирането в собствените си редици. А когато открият нещо съмнително, трябва да потърсят помощ.

Ето едно добро намерение за Новата година. Нека си пожелаем 2017-а да бъде по-добра от предишната.

Дано!