На 15 декември 1944 г., девет дни преди Коледа, Винголф Шерер научава, че е малко вероятно да доживее до Бъдни вечер. Гренадирската дивизия на 20-годишния тогава лейтенант била разположена в областта Айфел, когато се получава заповедта за започване на офанзива в Ардените. Два часа по-късно Шерер и неговите 60 подчинени са прехвърлени на западната фронтова линия близо до Уденбрет. “Усещахме, че сякаш това са последните ни дни на този свят”, спомня си Шерер. “Всички бяхме наясно, че това е последният ни шанс да обърнем войната в наша полза. Но никой не знаеше дали ще оцелеем”.

На следващата сутрин в 05:30 ч. германците откриват мощен артилерийски огън, чийто оглушителен шум пронизва тишината в Айфел. Шерер и войниците му залягат в окопите и за час забравят за смразяващия студ в снега. "Германският барабанен огън беше толкова ужасен и в същото време толкова впечатляващ. И тогава си помислих, че все пак можем да успеем!"

Заедно с Шерер още 240 000 войници и стотици танкове напредват към сварените неподготвени американски части. Целта на германците е да превземат белгийския пристанищен град Антверпен, за да прекъснат доставките за съюзниците.

Обречената офанзива

Еуфорията от изненадващата атака обаче не продължава дълго. Много бързо Винголф Шерер разбира, че офанзивата на Ардените е обречена на провал. "Чух един армейски генерал да казва на офицерите си: "Идиотът е заповядал. Какво друго можем да направим, освен да се подчиним ".

Генералът имал предвид Адолф Хитлер, който пренебрегнал предупрежденията на своите военни съветници и на своя глава заповядал офанзивата - без подкрепа от въздуха и практически без подготовка. „Нямахме никаква информация за вражеските сили, не знаехме нищо за тяхната многочисленост или позициите им, бяхме като слепи“, спомня си Шерер за битката преди 75 години. Ситуацията се влошава, след като много от германските танкове засядат по хълмовете и в долините на Ардените, тъй им свършва горивото след като са изминали около 60 километра. Шерер все още си спомня най-странната команда: "Ако имате нужда от гориво, трябва сами да си го набавите от противника."

Атаката завършва безславно само след седмица, а след още 6 седмици, на 25 януари 1945 г., настъпва краят на Арденската офанзива.

„Цялата тази офанзива представлява един отчаян акт и несполучливо копие на похода от 1940 г.“, обяснява военният историк Карл-Хайнц Фрайзер. Основната грешка е, че германските военновъздушни сили, които четири години по-рано доминират въздушното пространство, този път липсват. През 1944 г. германците се надявали, че лошото време ще попречи на съюзническите самолети да излетят. "През 1940 г. небето е било безоблачно в продължение на 10 дни, докато през 1944 г. е било точно обратното - германските танкове трябвало да настъпват към Антверпен в мрак, мъгла и с малко гориво", обяснява Фрайзер.

Историкът е убеден, че Хитлер е предприел този отчаян ход, решавайки да заложи всичко на една карта. Неговият план бил германците да атакуват на Западния фронт, а на Източния да удържат позициите. Успехът в Ардените е трябвало да освободи ресурс, който да бъде прехвърлен на Източния фронт, където Червената армия настъпвала, уточнява Фрайзер.

В Арденската офанзива загиват или изчезват безследно десетки хиляди войници. САЩ губят повече мъже, отколкото по време на всичките сражения в Нормандия след дебаркирането на сюзническите сили на 6 юни 1944 година. Тъй като Германия не успява да компенсира бързо своите загуби и поради тази причина не успява да защити Източния фронт, Червената армия напредва чак до Берлин.

Ако беше успяла офанзивата в Ардените 

Карл-Хайнц Фрайзер е убеден, че една успешна офанзива на Ардените би имала пагубни последици за войната: "Тогава Германия щеше да удържи позициите си до късното лято на 1945 г. и вероятно тогава първата атомна бомба неизбежно щеше да бъде хвърлена върху германски град. Американците бързаха с атомната бомба не защото се страхуваха от Япония, а от Германия", посочва той.

На 9 март Винголф Шерер се предава на американските войски край Андернах и остава в плен на американските и британските войски до септември 1945 година. Там се среща с американски офицер, който му гарантира, че ще бъде преместен в лазарета по здравословни причини. "Той ми разказа, че семейството му е емигрирало от Германия в САЩ, и че баща му все още говори отлично немски", спомня си Шерер.

След войната германецът осъществява контакт с бившия си враг и започват оживена кореспонденция. След години двамата синове на Шерер канят американския офицер да им дойде на гости, но напразно - бившият пилот на бомбардировач отхвърля предложението: "Той помоли за нашето разбиране. Каза, че е бил изпратен в Германия да воюва, и не би искал да се връща на мястото на някогашните бойни действия", обяснява Шерер.

За да не се случва отново

След войната Шерер завършва докторантура по германистика и посвещава живота си на историята. Шерер написа 20 учебника по военна история, включително „Последната битка“ - за настъплението при Ардените. По негова инициатива през 2000 г. оцелелите от двете дивизии - американска и германска - се събират за първи път в Рохерат за възпоменателна церемония.

Днес 95-годишният Шерер е един от последните оцелели войници в Арденската офанзива. Посланието му е по-актуално от всякога: „Хората са в състояние да разрешат конфликтите си мирно. А сближаването и помирението между бивши противници е начинът това да не се случва никога повече".