На 24 февруари се събудих още призори. Не ми се спеше повече някакси. Автоматично посегнах към смартфона, за да прегледам новините - и се вцепених. Русия беше нападнала Украйна. В реалния живот вече се осъществяваше мрачният Путинов сценарий. Сценарий, на който до последния момент не вярваха редица западни политици и анализатори. Освен може би Джо Байдън, който разполагаше с благонадеждна информация от американските тайни служби.

"С кого граничи Русия? Ами с когото си поиска."

И ние, гражданите на Република Молдова, вече цял месец носим на гърба си бремето на войната в Украйна, докато украинските войници храбро се сражават срещу агресора. Бомбите на Путин рушат украински градове, руските войски масово избиват цивилни граждани, на конвейер гинат жени, деца и старци.

Черна сянка надвисна и над моята страна. Изведнъж всичко наоколо ми се оказва някак преходно, несигурно, крехко и ефимерно. Това ли беше всичко? - питам се. Нима всичко, което съм изградил през тези десетилетия след разпадането на Съветския съюз, сега изведнъж ще рухне? Всичко, което съм създал с двете си ръце, всичко, за което съм мечтал. Всичко, което обичам. Нима ние, румънците, които живеем по земите между Прут и Днестър, сега отново ще преживеем онзи 28 юни 1940 година, оказал се съдбоносен за нашите родители и деди? Нима отново ще заживеем под руска окупация?

Може да се каже, че на всеки три поколения Бесарабия я захвърлят в поредната пропаст. Шока от днешната война най-болезнено преживяват децата и младежите, които просто не разбират какво се случва и почти не могат да повярват, че това не е някаква безобидна компютърна игра. В изумените им погледи можем да прочетем абсурда на всичко това: в един помъдрял, постмодерен свят, в света на прозрачността и безграничната мобилност внезапно е нахлула някаква "годзила". Чудовище, изпълзяло от праисторическа пещера, което смазва всичко наоколо си.

Добре познаваме налудничавата мегаломания на Путин. И знаем, че ако Украйна падне, тогава идва нашият ред. Първо ще е Молдова, после навярно балтийските държави, които все пак имат предимството да се намират под защитния чадър на НАТО. В конституцията на Молдова пише, че сме неутрална държава, но това на практика беше погазено след навлизането на руски войски в помощ на сепаратистите от Приднестровието. Тъй че този неутралитет изобщо няма да ни опази от един агресор, който не признава никакви междудържавни договори и вече е взривил целия международен правов ред.

В момента няма признаци, че Република Молдова ще стане следваща жертва, уверяват в един глас молдовските власти, представители на НАТО и посолството на САЩ в Кишинев. Да, информации няма, но има достатъчно знаци и симптоми. Преди няколко дни на един стадион в Москва 200 000 екзалтирани руснаци пееха песен с рефрен "Украйна, Крим, Беларус и Молдова - това е нашата страна". Тръпки да те побият направо. И отново си припомнихме популярния виц: "С кого граничи Русия? Ами с когото си поиска".

Руското посолство в Кишинев преди няколко дни призова рускоезичните граждани на Република Молдова да внасят сигнали за случаи на дискриминация. Подобни призиви руските посолства отправиха вече и в други държави. У нас се шушука, че този жест говори за подготвяно нахлуване. Ето защо много молдовци написаха във Фейсбук профила на руското посолство такива постове: "Моля, не ни спасявайте! Моля, не ни освобождавайте! Ние си се чувстваме достатъчно добре в Молдова". Или: "Аз съм от руски произход, родом от Мурманск. Живея в Молдова от 30 години и никой никога не ме е дискриминирал, никой не ме е карал насила да говоря румънски. Тъкмо напротив, хората бързо превключват на руски, за да не ме сконфузват". Или пък: "Никой не ни обижда. Вие по-добре се погрижете за хората във вашата страна, които Путин дискриминира".

Не, в Република Молдова никой не дискриминира рускоезичните хора. Случва се нещо съвсем различно. След десетилетия доминация на руския език днес просто имаме много да наваксваме с румънския. Независимо от това обаче Русия винаги може да си изфабрикува повод за нахлуване. Тъкмо това се случи с така наречения "геноцид", който уж бил проведен срещу руснаците в Донбас. Едно "престъпление", за което Международният съд в Хага не откри никакви доказателства.

Молдовците с небивало гостоприемство посрещнаха стотици хиляди бежанци от Украйна. Властите в Кишинев неслучайно високо оцениха тази щедрост на гражданите. В същото време обаче тези власти така и не отговарят на въпроса кой ще защитава страната - просто защото се надяват, че военна агресия няма да има. Добре, но ако все пак има?

Надеждата, че белите ни знаменца ще спрат агресора

Ако руснаците превземат Одеса и така си отворят коридор към сепаратистите в Приднестровието, тогава нищо повече няма да ги спира да продължат чак до река Прут, която маркира границата между Молдова и държавата членка на НАТО и ЕС Румъния. "Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг повтаря с убийствената досадност на метроном, че НАТО няма да участва във войната в Украйна", коментира с горчивина един писател в Кишинев. "Знаем, че няма да се намесят, но поне да не ни изнервя с тези непрекъснати уверения. По-добре да каже какво НАТО може да направи, а не какво НЯМА да направи. Или Западът може да приеме по река Прут да възникне нова негова граница с Русия? Да възникне и нов Калининград на Черно море?"

Мнозина молдовци смятат, че единственият начин да се подсигурят срещу руската агресия е страната им да се обедини отново с Румъния. Но такъв сценарий е много малко вероятен, тъй че всички ние се вкопчваме в неутралитета, който е вписан в нашата конституция. С надеждата, че белите ни знаменца ще обуздаят жаждата за кръв на агресора.

Под впечатлението на войната в съседната държава на 4 март Молдова официално подаде молба за приемане в ЕС. Пита се обаче едно: дали ние, молдовците, ще проявим достатъчно упоритост, дали ще имаме достатъчно сигурност и мир, за да извървим този път до края?

*****

Вижте и това видео от архива ни: