Канадецът Джонатан Дюран бил завладян от странното усещане за родина, когато за първи път попаднал в Африка. Всичко му изглеждало познато, защото многократно бил слушал за тези места - от разказите на баба си, която по времето на Втората световна война и малко след нея е живяла в бежански лагер в днешна Танзания.

Дюран издирил информации за съдбата на своите предци и предприел пътешествие до северната част на Танзания. Неговите преживявания са запечатани в документалния филм "Паметта е нашата родина", който спечели наградата на публиката на филмовия фестивал в Монреал през 2018 г.

В Полския институт и музея „Шикорски" в Лондон Дюран намерил и единствения запазен филмов кадър от бежанския лагер в Танзания. “Разпознах болницата в лагера и група млади момичета, които вървят към камерата. Най-вляво, усмихната и със скръстени ръце беше баба ми - Каша”, разказва Дюран. Мъжът всеки път настръхва от вълнение, когато гледа снимката и признава: "За мен това е истинска награда."

Това е една история на гонения и избавления

От 1942 до 1949 година Каша Герех живее със семейството си в Танганайка, която по онова време е под административното управление на Великобритания. Полската общност изкарвала прехраната си със земеделие и занаятчийство. По време на пътуванията си до бившите бежански лагери в Южна Африка, Танзания и Замбия, Дюран се среща с някои възрастни хора, които все още пазели спомени за миналото: „Те имаха добри впечатления от поляците, които са били първите белите хора, с които са се срещали“. За приятелските взаимоотношения между местните и поляците говори и изследователката Джулия Девлин. Тя е добре запозната с одисеята на близо 19-те хиляди поляци, принудени да бягат към Африка.

Всичко започва със секретния допълнителен протокол към германско-съветския Пакт за ненападение от август 1939 година, с който нацистка  Германия и СССР де факто си поделят Полша и други части на Източна Европа. Само няколко дни след подписването му двете нови съюзнички нахлуват в Полша. Подобно на нацистите, Съветският съюз започва етническо прочистване в своята част от окупираната Полша. Стотици хиляди поляци, включително много евреи, са депортирани в Сибир и Казахстан, където по-голямата част от тях са били принудени да работят в съветските колхози. Но през 1941 г. съдбата на депортираните се променя радикално.

"След германското нападение срещу Съветския съюз, Москва влезе в антихитлеровата коалиция", обяснява Девлин. Тогава Полша установява  дипломатически контакти със Съветския съюз, в резултат на които депортираните едно време поляци са освободени. Идеята на полското правителство е била въпросните хора да сформират армия, която да се включи в борбата срещу Хитлер. За целта е бил отправен и апел доброволците да се съберат в град Бузулук, Оренбургска област.

Но там пристигат не само годните за военна служба мъже, а почти всички депортирани поляци, надявайки се, че по този начин ще успеят най-сетне да напуснат СССР. Тъй като снабдяването на толкова много военни и цивилни граждани скоро се превръща в проблем, съюзниците решават да изведат поляците извън страната и те заминават за Иран. Доброволците получават военно образование и малко по-късно напускат страната в посока Италия, но съдбата на цивилните граждани остава неясна.

Краят на една одисея

"Никоя държава не искаше да ги приеме задълго", обяснява Джулия Девлин. Накрая, британското правителство се съгласява да подслони хората в подчинените му колонии и територии. Така поляците пристигат в Танзания, Южна Африка, Зимбабве и други части от британските владения, където остават в безопасност до края на войната.

След нейния край обаче управляващите кръгове в Африка започват да настояват за екстрадиране на полските бежанци. "Африканските държави бяха поели по пътя на борбата за независимост и не искаха да си спомнят за колониалното робство", обяснява Девлин. Постепенно поляците напускат африканските страни и заминават за Великобритания, Австралия или Канада. "Нямаше как да се върнат в родината си - тя за втори път беше станала съветска земя", завършва Девлин.