Когато на 14 април в Главната квартира на НАТО в Брюксел новият американски външен министър Антъни Блинкен заяви: „Време е да изтеглим войските си", това предизвика истински шок. Само месец по-рано - през март, германският външен министър Хайко Маас бе казал: „Не искаме с преждевременно изтегляне от Афганистан да рискуваме талибаните да се върнат към насилието и да се опитат да вземат властта с военни средства".

Тежък провал на НАТО

Тази позиция бе не само негова – до април всички държави от НАТО бяха на мнението, че изтеглянето на войските на Алианса трябва да бъде обвързано с условия и да се извърши едва тогава, когато бъде договорено мирното поделяне на властта в Афганистан. Само Вашингтон бе на друго мнение, което в крайна сметка всички 30 посланици на НАТО възприеха. А от страна на германското правителство още през пролетта бе изразено ясното становище, че следваща мисия в Афганистан без участието на Вашингтон не би имала смисъл.

"Бяхме наясно с риска, че талибаните могат да вземат властта. Но алтернативата би била мащабното военно присъствие да остане още по-дълго – с повече насилие, престрелки и жертви, включително цивилни", каза генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг.

Операцията в Афганистан е първата в историята на Алианса, която - въпреки постигнатите определени успехи в обучението на ученици, студенти и млади професионални елити - в крайна сметка се провали. „От тази акция трябва се извадят съответните поуки", призова шефът на НАТО Йенс Столтенберг в началото на седмицата. Той подчерта, че основният проблем в момента са страданията на афганистанското население - което без съмнение е тежък проблем и за НАТО.

Само афганистанското ръководство ли носи вината?

Политически желано ли е въобще честното осмисляне на грешките при оценката на положението, при определянето на целта на операцията и обучението на афганистанските сили за сигурност, пита по този повод германският „Ди Велт". И дали това не уврежда имиджа лично на американския президент? И не трябва ли да се признае, че актуалните концепции на НАТО за кризисен мениджмънт в страни извън пакта са остарели?

Терапията за пациента НАТО трябва да бъде предшествана от диагноза, отбелязва „Ди Велт". Два дни след случая Кабул Столтенберг представи своя анализ, в който вината за случилото се на Хиндукуш бе стоварена единствено и само на слабото управление в Афганистан: „Този провал на афганистанското ръководство доведе до трагедията, която преживяваме днес". Все пак впоследствие Столтенберг каза, че Алиансът би трябвало да си зададе „сериозни въпроси" във връзка с операцията.

За момента НАТО се ангажира най-вече с евакуацията от летището на Кабул. Но въпреки това първите пукнатини в Алианса се виждат. А критиката идва най-вече от страна на Великобритания, която досега бе най-верният съюзник на американците. Заради Афганистан редица консервативни политици и бивши министри открито поставят под въпрос лидерската роля на американците в НАТО.

Унгарският първи дипломат Петер Сиярто също призова енергично, заради развитието в Сирия и в Афганистан, да се укрепи „стратегическата независимост на ЕС". Позицията на Франция отдавна е такава. Дали оттам следва, че отношението към Вашингтон се променя? Много от натовските дипломати посочват какви биха могли да бъдат последствията: който иска по-активно да участва при взимането на решенията, ще трябва и да плаща повече. На което обаче европейците не са готови.

Много въпроси без отговор

По върховете на НАТО в момента се дискутира най-вече въпросът защо обучените от Запада афганистански сили за сигурност са „рухнали толкова бързо" пред талибаните, при положение, че преди това в продължение на години относително успешно противостояха на терористичните милиции. Дали армията на Афганистан всъщност е твърде слаба без подкрепата на Запада? Не е изключено при обучението от НАТО да са били заложили повече на количеството, отколкото на качеството.

Така или иначе Алиансът не е имал план Б за военния колапс в Афганистан, тъй като този сценарий е изглеждал „немислим". И сега на правителствата от НАТО им остава само отчаяно да търсят такива контакти в Кабул, които да позволят най-бързата възможна евакуация. Може ли след 20 години една операция да бъде приключена по такъв конфузен начин? В НАТО тихомълком си поставят и този въпрос.

Така или иначе: как можа да бъде допуснато държавите членки до последния момент да имат различни представи за това какво конкретно всъщност иска да постигне НАТО край Хиндукуш? И защо данните на разузнаването се оказаха толкова непълни? Дали това не е така и по отношение на Китай?

На фона на всичко това във въздуха витае едно страшно подозрение: дали пък най-големият алианс в света знае крайно недостатъчно за своите противници, посочва „Ди Велт".