Анализ на Антоанета Пунчева.

В една малка държава в Югоизточна Европа добре работи само „паякът”. Той неуморно вдига неправилно паркиралите автомобили. Е, не всички. И все пак, ако всичко в тази държава, наречена България, работеше като „паяка”, тя щеше да бъде Швейцария на Балканите, „Ролс-Ройс” сред автомобилите, „Патек-Филип” – на часовниците, и прочее клишета.

Можеше, но не е

За проблемите с паркирането, липсата на обществени гаражи, трафика и недобрия транспорт се говори отдавна, от началото на промените. Ще бъде несправедливо да се каже, че нищо не е направено. Центърът на София днес е платена „Синя зона”, метрото „потръгна”; „Титан” смени „Волф” и „Дитц”. На множество места в столицата някакви хора са си заградили „временно” някакви пространства за паркинг и заработват нелоши пари, без да са вложили и стотинка.

Мерките „на парче” обогатиха през годините отделни лица (имената им добре се знаят), но не спомогнаха за решаването на градоустройствените проблеми на София. Обяснението за наивници е „няма пари”, но в тази мантра вече никой не вярва. След десетилетия далавери софиянци искат да знаят какво се прави с данъци и таксите. Например: колко са приходите на „паяка” и къде отиват те? Прибраното от нарушителите работи ли за София: за подобряване на пътната настилка и тротоарите. Искат да знаят защо на територията на града не бе построен и един обществен гараж.

Няколко въпроса, започващи с „к”

Една журналистка от частна национална телевизия видя много зор, докато изтръгне в ефир сумата от приходите за 2008 г. на фирма „Паркинги и гаражи”. Тя възлизала на12 млн. лева. А колко е събрал т. нар. „Център за градска мобилност”, който вече отговаря за паркингите и гаражите, за 9-те месеца на 2009 г. Девет милиона. Както е тръгнало, приходите отново ще са точно 12 млн. лева, независимо от променените условия през последната година и разширяването на синята зона. Макар и трудно, бе изтръгната още една информация: 20 процента от тези пари отивали за табели и маркировка. На Марчело Доковски, шеф на „Пакинги и гаражи”, никак не му искаше да обяви числата в ефир, въпреки че информацията била публична и всички я знаели... Искаше му се да говори така, за по-глобални неща... Защото числата казват повече.

Дългогодишният общински съветник Вили Лилков (ДСБ) казва, че табелите, обозначаващи местата и условията за паркиране и санкцията, която следва при нарушаването им, са грозни и трябва да се сменят. Съгласни сме, но защо са такива? И защо трябва да плащаме два пъти за едно и също нещо. Така излиза най-скъпо. Междувременно „Центърът за градска мобилност” обяви, че ще закупи 10 нови „паяка”, 10 автомобила за екипите „скоби” и 20 устройства за разчитане на това дали автомобилите са паркирали правомерно или не. За своя сметка. Това се нарича реинвестиране на печалбата. В София, в края на 2009 г. ще има 13 000 места за паркиране в „Синята зона”. А от пролетта на 2010 г. софиянци вероятно ще плащат за паркиране дори и пред домовете си, в нещо като „Бяла зона”.

Градът се задъхва от трафика и се нуждае от спешни решения, но много от тях са недомислени и несправедливи. Как ще ме накарат да платя, за да паркирам пред дома си, когато улицата не е асфалтирана и няма осветление, попита жител на кв. „Павлово”. Отговорът на общинските съветници бе мъгляв и неубедителен; ще оправим нещата, пък тогава. Но може би ще стане като с винетките: купуваш ги, за да караш по разбитите шосета и

Откраднатите магистрали

Решението, според експертите, е в градския транспорт. Но той е непривлекателен и много бавен, защото трябва да преодолява паркиралите автомобили и многобройните нарушители, които се движат по неговото трасе. Докато проблемите на града зациклят, таксите растат експоненциално.

Бремето от и налози и такси става все по-тежко, затова и кръчмите са пълни – като в поучителния анекдот за живота в Османската империя. Парите са си пари, но по-големият проблем е в дефицита на справедливост и доверие в администрацията на всички равнища. Проблемът е в това, че парите на столицата често бяха открадвани, или некадърно и безсмислено изразходвани, което си е пак същото.

При смяна на властта довчерашните управници на града и на страната се обръщат в най-големите критици. Те са и най-компетентните, защото в много случаи именно на тях дължим серия нерешени проблеми. В Столична община битуват съветници със стаж поне над 5 години. Те традиционно се оплакват от кмета, той от тях, а всички заедно – от премиера. Така данъкоплатците са в ролята на публика по неволя, която наблюдава как си подават топката, как забиват, как сменят полетата и джентълменски се ръкуват след мача. И играта си върви, но с техните пари.

Фискът като санкция

И така, пак опряхме до парите. Живеещите в центъра живеят в пъти по-скъпо: данък сгради и смет е по-висок, плаща се и за правото да паркираш в „Синята зона”, която обитаваш.

Какво става обаче, когато половин Перник спира пред вас, няма къде да паркираш, а боклукът прелива от кофите. Вечерта жителите на Перник (и не само), търсещи препитание в столицата, потеглят мъчително, в дълга колона към своя град, там където плащат данъците си. А за жителите на София остават смог и боклук, в опасни концентрации.

В края на седмицата Европейската комисия обявяви решението си за първото дело срещу България в Европейския съд заради софийския боклук. Не за първи необмислени управленски решения и недалновидна политика малките населени места и столицата; жителите на града на тези от селата; центъра на периферията.

„Грабете братя буци, бийте гражданята” е призив от времето на Стамболийски. Има последователи и днес. Селото мрази града. Не го разбира, не го чувства свой. Градският начин на живот му е чужд. Затова го и ползва – без любов и милост, не припознава пространствата му като свои и не разбира, че не е добре да паркираш на тротоара и да ходиш по платното, а обратното. Градът също нехае за селото, иска хубави зеленчуци, но не му пука, че хората в малките селища живеят мизерно, често нямат достъп до лекар, образование, интернет. И поминък.

Визия все още липсва

Така, жертви на една съща некадърна политика и често – на откровен грабеж, те се мразят едни други и се псуват, когато се срещнат на пътя. Защото емоциите се изливат лесно, а да питаш как, защо, колко струва и кой е виновен е много уморително.

А и кого да питаш? То е като да сезираш Масларова, днес председател на Комисията по социална политика и вчерашен ресорен министър, за злоупотребите в социалната сфера. Или да се оплачеш на Красимир Георгиев-Черния от корупцията в съдебната власт.

Не подозирам новия кмет на София в непочтеност. Но не знам дали има подготовка и визия, за да се справи с тези проблеми. Дано да различава лъжата от истината, далаверата от истинската грижа за града. Дано. Това впрочем била думата-символ на България, както писа наскоро “Mediapool”.