Коментар на Татяна Ваксберг:

Вежди Рашидов подозрително прилича на много от хората, чиято култура ръководи. Той се изявява като хомофоб, но и насреща му не стоят демократи. Когато казва, че гейовете са „най-неприятното съсловие, защото те са съчетание от най-лошите качества на жената и най-долните качества на мъжа“, в това изказване сигурно би се разпознала около половин България. Пак толкова, вероятно, биха влезли в положението на горкия министър, принуден хем да отрече, хем да не отрече, че точно това е казал.

Рашидов, дърводелецът

Не че е направено експресно проучване, не е. Но има друго проучване - на Европейската агенция за защита на фундаменталните човешки права отпреди две години и половина. От него става ясно, че България е сред онези страни в ЕС, които са най-нетърпими към хората с различна сексуална ориентация, където огромно мнозинство не иска да има гейове за съседи, 42% не искат да имат гейове за приятели, а 47% не биха приели хомосексуалността на собственото си дете.

Вежди Рашидов е адекватен говорител на това множество. Само че в този драматичен факт може да се съзре не задънена улица, а обратното - шанс. Ако министърът загуби поста си заради точно това изказване, това ще е първият в историята знак, че българската администрация няма намерение да насърчава хомофобията и не приема да бъде представлявана от хора с такива схващания.

Най-накратко - това би означавало, че за първи път от 20 години хомофобията е разпозната като проява, оценена негативно и отхвърлена. Благодарение на крайно дърводелското изказване на Рашидов, колосалният шанс за такова послание се падна точно на това правителство. Засега няма данни, че то ще се окаже на висотата да го забележи.

Хомофобията в публичната среда съпътства българския преход от самото начало - още от времето, в което най-популярните печатни издания впрягаха езиковата си фантазия срещу правителството на Филип Димитров. Ситуацията се повтори в стократно по-слаб вариант, но все пак се повтори преди пет години - тогава правителството на Станишев взе да се определя като „гей“, като в думата се влагаше обиден оттенък.

Да мразиш е престижно!

Покрай политическите квалификации се множаха вицове и клюки за „педалите”, хомофобията се оказа начин да си повишиш телевизионния рейтинг или дори да изградиш кохерентен политически образ. В много среди да мразиш „педалите” взе да става също толкова престижно, колкото и да мразиш „мангалите”.

Българската преса вече пропиля своя шанс да спре разрастването на тази омраза - напротив, тя в много случаи я насърчаваше, първо чрез собствените си публикации, а после чрез тиражирането на хомофобски послания във форумите си. Сега остана шансът на политиците. Впрочем, за тяхна чест би следвало да припомним, че от всички групи в България те имат най-малък принос в създаването на тази омраза.