Дали Томас Бах, президентът на Международния олимпийски комитет, изпитва самосъжаление? Тези дни му се налага често да позира пред фотографите. Принуден е да се усмихва рамо до рамо с китайския държавен глава Си Дзинпин, който е отговорен за тежки нарушения на човешките права, за преследването, задържането и изтезанията на стотици хиляди уйгури, за факта, че демокрацията в Хонконг е задушена, както и че собственият му народ не научава истината, защото няма нито свобода на печата, нито свободен достъп до интернет.

Но Томас Бах не може да направи нищо по въпроса: като мантра повтаря, че МОК е политически неутрален. Комитетът нямал мандат да оценява ситуацията с правата на човека извън самите Олимпийски игри. Но дали тази аргументация му помага, когато вечер се погледне в огледалото в луксозната си хотелска стая в Пекин?

Защо Олимпиадата е точно в Пекин?

Си Дзинпин има далеч по-малко задръжки, когато става въпрос за обвързването на спорта и политиката. Олимпийските игри са удобен повод за провеждането на едно пропагандно шоу. За китайския президент Олимпиадата е метод за прилагане на "мека сила" - а на фона на растящата критика отвън не му останаха много подобни възможности. Затова и без да му мигне окото Си Дзинпин нареди да бъде изграден цял район за зимни спортове. Той изникна от нищото - без да се мисли за природата. А Китай дори не е нация, която да е традиционно свързана със зимните спортове.

Или поне все още не е. Когато кандидатстваше за домакин на Олимпиадата, Пекин обеща поне 300 милиона нови любители на зимните спортове. През януари тази година Си Дзинпин се похвали, че набелязаната цел даже е задмината: в Китай вече 349 милиона души практикували зимни спортове. Ако тази информация се окаже вярна, което няма как да се провери, тя ще се превърне е истинска благословия за ски индустрията, която не е в особено добро състояние: от години тя страда заради климатичните промени и все по-малките количества сняг, а и нагласите на скиорите на Запад се променят - те искат да живеят все по-екологично. 

Но надали надеждите на ски индустрията са били решаващият фактор за победата на Пекин в надпреварата за домакинството. Нито пък приходите от състезанията в размер на около 1,5 милиарда долара, които ще получи МОК. Печалби от телевизия и спонсори щяха да се генерират и в демократични държави, в които човешките права се спазват. 

Проблемът е, че нито една подобна държава не кандидатства за тази Олимпиада. Всичките седем кандидатури на демократичните държави, които са и популярна дестинация за зимни спортове, бяха оттеглени. Причината: сметката просто не излизаше, разходите щяха да задминат приходите. Така кандидатите останаха двама: Алмати в Казахстан и Пекин в Китай. 

Имаме ли нужда изобщо от Зимни олимпийски игри? 

Затова сега е важно да си зададем няколко сериозни въпроса, ако не искаме с критиката срещу Китай просто да си чешем езиците: Искаме ли ние - като нации, като зрители, като любители на спорта и като активни участници - все още изобщо Зимни олимпийски игри? Вярваме ли още в олимпийската идея, в идеята за мирни състезания между равни, без никаква дискриминация? Могат ли игрите да бъдат с няколко мащаба по-малки - като се използват съществуващи спортни съоръжения и без допълнително унищожаване на природата? Можем ли да живеем без гигантоманията, която изглежда толкова важна за МОК? Трябва ли да се преразпределят приходите и разходите? Има ли нужда МОК от цялостно преобразяване?

Ако отговорим с положителен отговор на тези въпроси, то през 2026 следващите домакини на игрите - Милано и Кортина д'Ампецо - имат шанс да се представят по-добре. И още нещо: ако отговорим с "да", то тогава още днес бихме могли да празнуваме постиженията на атлетите в Пекин и в същото време да критикуваме китайското правителство. В тази връзка да попитаме: къде е Шуай Пън?