„Вече има една напълно завършена реформа”, обяви тържествено министър-председателят и благодари на всички партии, подкрепили „окончателно одобрената от Народното събрание пенсионна реформа”.

Има ли обаче основания за фанфари? Съответстват ли приетите мерки на сериозността на проблемите и на предварително поставената цел – дългосрочна устойчивост на пенсионната система, която (по сполучливото определение на един от участващите в дебатите работодатели) е „изтърбушена и не може да съществува в сегашния си вид”? Да припомним – по-голямата част от парите за пенсии (които доближават 10% от БВП) вече идват не от осигуровки, а от бюджета, тоест, от данъците. И това на фона на демографската тенденция, заради която в бъдеще все по-малко работещи ще „издържат” все повече пенсионери.

Започнато, но недовършено

Решаването на уравнението с устойчивостта на първия, разходо-покривния стълб на пенсионната система (т.н. държавни пенсии), очевидно изисква да се намали зависимостта на бюджета на НОИ от държавни субсидии, като едновременно се ограничат разходите и увеличат приходите в него. Приетите мерки обаче водят до грешно решение на това уравнение.

Най-очевидна е липсата на каквито и да било мерки за ограничаване на очевидните злоупотреби и на главоломния ръст (над 2 пъти от 2001-ва година насам) на инвалидните пенсии – по всеобщо мнение най-сериозният канал за източване на системата. Днес делът на инвалидните пенсии от общия брой лични пенсии е над 35 на сто. През миналата година 40 на сто от всички новоотпуснати пенсии са били инвалидни. В това отношение „окончателно завършената” реформа всъщност даже не е започнала и ще трябва да бъде продължена колкото се може по-бързо още в мандата на това правителство.

Започнатото в други отношения пък е толкова половинчато, меко и разнопосочно, че, ако не на това, ще отвори работа на следващите правителства.

Недостатъчно

Стъпките за ограничаване на възможностите за ранно пенсиониране са в правилната посока, но са недостатъчни и компромисни. Повишаването на възрастта за пенсиониране и изравняването ѝ при мъжете и жените пък, което трябваше да бъде основната мярка за разтоварване на разходите и повишаване на приходите, бе до такава степен отложено във времето, че ефектът от него ще е символичен.

Дори като вземем предвид увеличението на осигурителната вноска с по 1% през 2017 и 2018 (и допуснем, че всички ще я плащат безропотно, а няма да избягат в „сивия” сектор), сумарният ефект от всички изредени дотук мерки ще е съвсем недостатъчен, за да балансира системата. Защото заедно с тях бяха приети решения в точно обратната посока. Става дума за постепенното повишение след 2017 г. на коефициента, определящ тежестта на 1 година осигурителен стаж - от 1,1 до 1,5 - и за премахването на тавана при новоотпуснатите пенсии от 2019, които ще натоварят системата с нови непосилни разходи.

Резултатът според оптимистичния сценарий е, че след известно намаляване в средносрочен план на дефицита в бюджета на НОИ после той отново ще нарасне и през 2037 г. ще достигне 1,2% от БВП. За сравнение – без никаква реформа, при запазване на сегашните правила, тогава той би бил 1,1%.

Има обаче и песимистичен сценарий – прогнозата на някои специалисти е, че само след 5-6 години финансовото състояние на държавното обществено осигуряване ще бъде по-лошо от днешното и тогава „окончателно завършената” днес реформа ще трябва да започне отначало.

Подкопаване на втория стълб на системата

Без да решава основния проблем на първия, разходо-покривния стълб на пенсионната система, т.н. реформа за сметка на това силно подкопава нейния втори стълб – капиталовия. Това се постига по няколко начина. Първо, чрез фактическото премахване на задължителния му характер с въвеждането на т.н. право на избор дали човек да се осигурява за пенсия и в частен фонд или само в държавното осигуряване. Което, само по себе си, намалява стимулите за лични пенсионни спестявания, без които надеждите за адекватни пенсии са илюзорни.

Освен това обаче се предвижда пенсиите от НОИ на онези, които не са се отказали да се осигуряват и в частен универсален фонд, да бъдат редуцирани с цели 28%. При реалното съотношение между вноските в двата вида осигуряване обаче, справедливата редукция е само 12%. Разликата представлява най-обикновен грабеж и принуда в посока на осигуряване само в държавния фонд.

На всичкото отгоре планираното увеличение на вноските към личните партиди в универсалните пенсионни фондове се отменя, като съответните 2 процентни пункта се пренасочват към общия кюп на държавното осигуряване.

Бъдещето най-вероятно ще наложи и в това отношение пенсионната реформа да бъде отново „отворена”, за да бъдат поправени и тези грешки.

По-добре от нищо

В крайна сметка оценките за т.н. пенсионна реформа също се колебаят между два полюса. Песимистичният прочит е, че не става дума за никаква реформа, а за катастрофа, имитация на дейност без никакъв резултат.

Оптимистичният е, че все пак има нещо като полуреформа, започната плахо и донякъде накриво. Което обаче все пак е по-добре от нищо.

Във всеки случай нищо не е завършено. Още по-малко окончателно.