Любовта си няма понятие, че съм над 70. Аз – също.

Това казва старикът Гьоте като герой в последния роман на 80-годишния Мартин Валзер “Влюбеният” - опиращ се на исторически факти роман за старческата немощ и страстта на ваймарския класик към 19-годишно момиче.

Привличаш този мъж до смърт. Измъчваш го и го привличаш.

Това пък е репликата на 71-годишния Нейтън Зукърман в последния роман на 75-годишния Филип Рот “Призракът излиза”. Роман за старческата немощ и страстта на писател към сексапилна 30-годишна литераторка.

На любовта, както се казва, всичко е позволено. На литературата – също. Що се отнася до темата – възрастен мъж, влюбен в млада жена, – тя винаги е била щекотлива, тривиална, гъделичкаща. И в случая – вероятно една от причините романите на Валзер и Рот да са сред най-нашумелите заглавия в германската литературна продукция - оригинална и преводна - от последните месеци.

Трябва да намериш верния тон; намериш ли тона, можеш да пишеш. Откъде идва този тон? Според мен – само от любовта. Без любов не можеш да пишеш. Ако не обичах толкова Гьоте, нямаше да мога да напиша този роман.

Валзер и Гьоте – литературна геронтофилска страст или

вариация на тема: “страданията на стария Вертер”

За магията на любовта отваря дума романът на Валзер. Но всъщност само отчасти, много повече – за потискащата, гротескова деформация на магията. Последното увлечение на пословично влюбчивия Гьоте е нелепо, пубертетно, комично. Старикът - осмян и отритнат.

Какво сочат историческите факти? Лятото на 1823 г. Гьоте прекарва в Мариенбад и Карлови вари. Влюбва се в 50 години по-младата Улрике фон Леветцов, иска ръката й и след отказа пише знаменитата си “Мариенбадска елегия”.

Към запечатаната в Гьотевата биография стандартна рецепта – нещастната любов като един вид “виагра” за старческото литературно вдъхновение – Валзер подхожда от нестандартен ъгъл. Какво кара всеизвестния писател, учен, мислител да се влюби в едно наглед тъй невзрачно момиче? Отговорът, който авторът деликатно и с несъмнена литературна обиграност поднася, не е тъй оригинален: еротика, градяща се на духовно привличане. В неотдавнашно интервю Валзер защити тезата си:

Ако Улрике беше така незначителна, както я представят литературните историци, Гьоте трябва да не е бил съвсем с ума си. Опитах се да я покажа като личност, достойна за образа в “Мариенбадска елегия”.

Писането като възвисяване на битието. Опитът, за жалост, е доста неубедителен. Точно по тази причина “влюбеният” Гьоте додява и май наистина, против волята на автора, оставя впечатление като да не е съвсем с всичкия си.

Сексапил и безсилие

От противоположен ъгъл разказва за старческата любов перманентният кандидат за Нобелов лауреат Филип Рот. Неговият роман без заобикалки я назовава “импотентност”. След операция на простатата Нейтън Зукърман не може да сдържа урината си и е пълен сексуален инвалид. Живее уединено, извън света, извън политиката и медиите, извън обществото, отдаден единствено на литературата - до срещата му с Джейми, чийто сексапил го изкушава явно много повече от интелектуалните разговори и класическата музика на Рихард Щраус, звучаща от компакт диска в дома й.

Елементарната сила на сексуалната обсебеност обладава болното тяло на Зукърман; интелигентната, самоуверена Джейми действа като един вид терапия не срещу физическата, но срещу литературната импотентност на героя. Само на пръв поглед. Измислените диалози между “Него” и “Нея”, които Зукърман пише след реалните си срещи с Джейми, все по-откровено оголват похотта и безсилието като средоточие на влечението.

Старостта не е битка; старостта е касапница – към тази констатация от “Всеки”, предпоследната книга на Рот, клони и новият му роман. Само че в меланхолните мотиви и пространни тематични отклонения този път прозвучават поетични нотки. Списание Newsweek го обяви за шедьовър, New York Times Book Review писа:

Книгата на един голям писател. Голяма книга? Или може би само друга частица от пъзъла – големия пъзъл на живота.

Германската критика реагира по-сдържано в похвалите. Любопитно е само, че макар немският превод да се появи още в края на 2007 г., дискусията за него се разгоря едва в последните седмици на февруари 2008-ма, когато излезе романът на Валзер “Влюбеният”. Случайно съвпадение? Може би. Във всеки случай не единствено тематичният паралел между двете произведения бие на очи. Дали пък енергията на разказа и влечението към словото – при всички стилистични различия – не са виталният контрапункт на литературната геронтофилия-геронтофобия? Изкуството като триумф над немощта, безсилието, упадъка? Или само илюзия за триумф?