„Турската тоалетна” не е метафора, артефакт, антика или гордост за всяка колекция, а действащо съоръжение в България – на много повече места, отколкото ни се иска да признаем. В инсталацията на Черни тя е чиста и блестяща, което не е така в повечето от горните случаи, което пък не бихме си признали без бой. В много от ресторантите в китните български градове има огромна плазма с чалга-ТВ, изкуствен бръшлян и ... клекало в тоалетната.

В немалко реномирани столични клубове тоалетните са в плачевно състояние и абсолютно несъответстващи на цените и претенциите им. Не са малко местата, в които услугата дори се заплаща и клиентите засрамено ровят из джобовете си за стотинки, защото са си въобразили, че могат „да минат метър”, след като са в ресторант. Това е стара нелицеприятна тема, но когато една артистична провокация ни помага да се освободим от неудобството с хумор, ние се обиждаме и озлобяваме срещу автора. Така е много по-лесно.

Истината - трудна за прикриване

Някои хигиенни навици, по-точно липсата им, са споменати в пътеписите на чужденци, прекосили земите, населени с българи, преди два века. Обществените тоалетни и днес са рядкост, а малцина са кметовете в България, които като своя колега от фриволния роман на Габриел Шевалие „Клошмерл”, ще поискат да се прославят с построяването на градски писоар. Кметът Бартелеми Пиешу искаше да измисли нещо, чрез което да блесне превъзходството на един издигнат градски съвет. И тъй като в града вече имаше паметник на падналите във войните, трябваше спешно да се измисли нещо, което „да съдейства за проникването на напредъка в селата и да прогонва мракобесието”. Това решение слага началото на градската война в Клошмерл.

Под голяма угроза бе и Пловдив, според неговите управници, тъй като чехът Давид Черни бе поканен да участва с инсталация в международна изложба в града под тепетата. Черни е член на движението "Нормалните хора не говорят с комунисти" и автор на множество артистични провокации. Заради протестите на патриотични организации и за да запазел обществения мир, кметът обяви артиста за персона нон грата в града на тепетата. За тези, които случайно не са в течение, Черни изобрази България като система от клекала в своя провокативна инсталация в Брюксел по време на чешкото председателство. Българските власти бяха обзети от възмущение. Не можа да го смекчи фактът, че пострада образа и на други страни-членки на ЕС: Испания бе цялата в бетон, Холандия бе потънала напълно, само минаретата стърчаха нагоре, а задръстените магистрали в Германия образуваха нещо като пречупен кръст.

Без да обсъждаме художествените качества на „Ентропа”, и за най-неподготвения зрител бе ясно, че тя иронично борави със стереотипи и провокира публичния дебат. Много от държавите не бяха очаровани, но реагираха цивилизовано.

По отношение на България ударът попадна право в целта и предизвика силна, старомодна и неинтелигентна институционална реакция. В крайна сметка "Българията" на Черни бе покрита с черен креп, извършен бе своего рода фокус, който разбира се привлече вниманието и на тези, които никога не бяха чували за чешкия артист. Историята бе излязла сякаш директно от „Борат”.

Желязната завеса и изкуството

“Изкуството трябва да възпитава в родолюбие”, казва кметът на Пловдив. Похвална мисъл, ама съгласете се, че звучи малко китайски-демократично.

Емил Миразчиев, организатор на изложбата „Атлантида – скрита история, нови идентичности. 20 години от падането на Желязната завеса” разказва, че зад нея стоят три години подготовка и огромен труд, и че е финансирана изцяло от Европейския съюз, „Гьоте Институт” и още няколко организации. Творбата на Черни, според организаторите, е точно в контекста на мултинационалния проект, а Пловдив е най-подходящият град – като културна столица на България. „Работата на Черни бе приета много епидермално”, допълва Миразчиев. „Това е една политическа тоалетна. Не можем да си решим проблемите, като ги покрием с черен креп.”

Съвсем между другото България до този момент не е отбелязала на институционално равнище годишнината от падането на Берлинската стена и началото на демократичните промени.

„За съжаление някои държави нямат чувство за хумор", коментира тогава Черни пред лондонския „Таймс”. А днес?