Екшън-планът на българското правителство има поне три лица. Той е, първо - рутинен документ във взаимодействието на София с Еврокомисията, който е внесен в Брюксел с надеждата да се отблокират някои от спрените предприсъединителни средства. Второ, той е пиарска акция, адресирана към медиите и обществеността на Запад, с чиято помощ да се пооправи имиджът на България. Третото му предназначение е вътрешната употреба – да се надяваме повече делова и инструментална и по-малко пиарска.

Кои от своите цели може да постигне и кои едва ли ще осъществи документът?

Няма защо да се лъжем: на „европейски” думите „България” и „корупция” вече са взаимнозаменяеми, а планът за действие на правителството от 80 точки няма да успее мигом да промени тази както езикова, така и мисловна инерция. България изгуби последните две години, през които можеше да си създаде по-симпатичен образ в очите на европейските граждани. А това е като с първите седем години на детето – подобни пропуски трудно се наваксват.

Всъщност, увреденият имидж на страната пред ЕС изобщо не е най-страшното. Защото – пак по аналогия с първите седем – самата

България спешно се нуждае манталитетни промени

за да се впише автономно сред обществото на „възрастните” европейци. Вярно, в момента мнозинството българи са възмутени и гневно атакуват корупцията по високите етажи на властта в страната си. Но този гняв засега си остава на словесно равнище, а и няма как да не забележим неволното лицемерие на средния български човек, който се гневи на кабинета, на Вълка и Топлото, на Батко и Братко, изобщо - на цялата корупционна менажерия, но в същото време прекалено бавно и мъчително се отказва от своите – къде ориенталски, къде реалносоциалистически - навици. Защото:

В България все още „без връзки нищо не става” и хората дори не го коментират. В България все още

ходатайството, дребните подаръци и затварянето на едно око

когато трябва, са общоприета норма на поведение. В България все още почти никому не идва наум, че служебното положение не осигурява автоматично привилегирован достъп до средствата, стоките и услугите, които са под негово управление или наблюдение. В България все още понятия като „върховенство на закона”, „прозрачност на администрацията”, „строг контрол на парите на данъкоплатците”, „обществена кауза”, „ред, процедури и спазване на йерархиите” са просто част от новонавлезлите чуждици, чието значение е известно, но самите те са външно тяло.

Всеки, който е виждал – макар и само по телевизора – прословутите и вечно охулвани брюкселски политици и чиновници, веднага забелязва, че те сякаш са расли на

друг клон на еволюционното дърво

в сравнение с българските си колеги. Едни такива чистички и като измити със сапун, изгладени и подстригани, гладки и обтекаеми, костюмирани и стандартно усмихнати. Но те не само изглеждат по-различно от българските политици и чиновници - те и взимат съвсем на сериозно върховенството на закона и дълга си към неколкостотин милиона данъкоплатци в ЕС. Те наказват, но дори строгостта им не е арогантна и дразнеща, тя е плод не на спонтанен гняв, а на добросъвестно отношение към служебните задължения.

С две думи: планът за действие на българското правителство трябва да убеди тези брюкселски наблюдатели, че не е просто рекламен трик. Но още по-важен е досега ненаписаният план за действие на българското общество, който пък би трябвало да демонтира ориенталските и реалносоциалистически навици на много български хора.