Президентът помага на критиците си с някои действия: от престараването с талантливите деца, донесли медал от Евровизия; през мистификацията за митингуването на 10 ноември 1989; държавата Чехословакия, която отдавна не е реалност, та до новогодишното обръщение към българската нация на фона на Колорадските планини, ако погледнем гафовете на институцията отзад-напред. И с някой и друг лапсус. Който много говори, неминуемо казва и някоя глупост. Това са персоналните грешки на българския президент. А тези на екипа му, за съжаление, се носят еднолично пак от него.

Прекалено взискателни ли сме, или не ни върви на президенти? Тъй като и без това тече сезонът на големите политически равносметки в страните от бившия Източен блок, нека си припомним държавните глави в този 25-годишен период: Жельо Желев, първият и демократично избран президент, непретенциозен, с ореола на дисидент. След него се нареждат Петър Стоянов, Георги Първанов – с два пълни мандата, и днес – Росен Плевнелиев. А преди всички тях и за много дълго държавата се ръководеше от бай Тошо.

Днес отчитаме процес на реставрация - Тодор Живков бил скромен, дъщеря му – още повече. Наследниците на фамилията са чести телевизионни гости и лансират своя историческа истина – за дядо си, за Асамблеята, за България – като за изгубения рай. БНТ, която с основание се хвали с огромен архив, излъчи бекстейдж запис от гримьорната, точно преди отстраняването на Живков от власт, анонсирано от водещия с думите “ексклузивно”, “уникално” и т.н. Гледайки последното изявление на Живков, си припомнихме трагикомичното произнасяне на всяка по-сложна дума... И привидната скромност на човека от народа, докато няколко различни, но еднакво сервилни гласа го питат “удобен ли е столът, др. Живков?”. И толкова – нулево послание, никакъв смисъл.

С какво ги запомнихме?

Времето си минава, а обществената памет не се отличава с особена справедливост. Постепенно се забрави приносът на Желев за тихата българска революция, на Петър Стоянов - по време на чийто мандат България подаде молба за членство в НАТО и започна преговори с ЕС. В публичното съзнание останаха символни реплики и сцени - от Боянските ливади, на които Желев разкритикува правителството на СДС; "Иване, кажи си!" на Петър Стоянов и посрещането на една Нова година пред Президентството. Той и съпругата му – махат като кралски особи, капела под сипещия се сняг. Телевизията запечата бутафорната сцена, а амбициите и претенциите на първата дама залегнаха в популярния и даже филмиран роман "Мисия Лондон".

От Първанов, в неговите два мандата служба, се открои главно подозрителната и несвойствена за президентската институция активност в газовите връзки с Москва. В интерес на истината, съпругата на Първанов бе скромна и не успя да раздразни публиката за едно цяло десетилетие.

Президентът обединява нацията – така е залегнало в Конституцията. А тя му е отредила най-вече представителни функции. Българският президент е патерналистична фигура, която като дядо Коледа раздава подаръци (ордени, медали, грамоти), патронира благотворителни каузи, може да помилва затворници и да мъмри политиците, когато не слушат. И да участва в паради. Така изглеждат неговите правомощия в мирно време и за широката публика.

Защо Плевнелиев, който е състоятелен бизнесмен, бивш – оценен като успешен – министър на регионалното развитие и благоустройството; човек, който общува свободно със Западния свят, поддържа евро-атлантическите ценности в страна, член на НАТО и ЕС, и политик с висок рейтинг, се превърна в обект на упорити присмехулни коментари и колажи, едва ли не – обществен враг.

Е, Плевнелиев не е Хавел, но и Желев не беше, а и България сериозно се различаваше от Чехословакия, не в своя полза. Опитът на настоящия държавен глава да си набави едва ли не дисидентска биография беше слаб и напълно излишен. Тези, които участваха в невероятното пробуждане на България от тоталитарния сън, добре помнят хронологията и датите на митингите, защото това беше нещо ново и опияняващо.

Помнят и малко популярния митинг на 14 декември, когато Желев призова самоорганизиралото се множество да се разотиде. В онези дни се чуха гласове, че това е било ненужно отстъпление и опит за дирижиране на процесите. Дали е така, няма кой да каже днес. Както е и много трудна и крайно субективна оценката за това – трябваше ли да бъде толкова нежна българската “революция” от 1989, която бе последвана от грубо разграбване на страната през следващите години – на банки, пенсионни фондове, предприятия и други, и от почти необратима мафиотизация на страната.

Колко много проблеми бяха маскирани зад няколкото клишета за България: остров на стабилността на Балканите; най-успешен етнически модел, плавен преход и т.н. Много въпроси, които останаха без отговор, слабо проблематизирани, манипулирани.

Само критики или по-дълбок умисъл?

Да се върнем на това кой има интерес от оплюването на българския президент: може би тези, които не споделят евро-атлантическите ценности и гледат в друга посока. Или, както пишат някои медии, Борисов, щото искал да заеме неговото място след две години. Зад акцията може би стоят противниците на ”кръга “Капитал”, когото и да включва той, който подпирал българския президент с помощта на американски капитали и парите на Сорос. Така твърди през медиите си един друг кръг.

Това са добре познатите ни оси на противопоставяне и интереси, които разделят нацията. В съвременната ни история няма президент, който да е успял да я обедини. И може би, по-добре. Я, колко бяхме задружни при бай Тошо. Бог да ни пази от такава “заедност”.