Коментар от Ясен Бояджиев:

Сред потока от думи, залял публиката в дните след пожара, със своята трактовка на събитията блесна кметът на Пловдив. Общината няма пропуски в действията си спрямо тютюневите складове и е спазила закона, каза той. А подозренията, че всъщност тя е съучастник на алчни инвеститори, подпалили умишлено складовете, за да разчистят място за ново строителство, са „конспирация“, изфабрикувана от софийски „медии, интелектуалци и лидери на мнения“, понеже ги боли сърцето, че не София, а Пловдив е Европейска столица на културата за 2019 година. В действителност Пловдив бил градът в България, който полага най-големи усилия за опазване на своето културно-историческо наследство.

„Гарантирам ви, че след години пловдивчани ще се разхождат в зоната на Тютюневия град и ще се гордеят с онова, което виждат... Тютюневият град ще бъде една от емблемите на Пловдив“, обеща кметът.

Пловдив, разбира се, има с какво да се гордее (вероятно повече от други градове). Но дори и самите пловдивчани едва ли ще се хванат на изблика на местен патриотизъм у своя кмет и ще повярват на твърденията му. Защото в действителност Тютюневият град (а и не само той) от години се разпада пред очите им (и без багера от март и пожара от този месец). И защото техните собствени подозрения са по-силни дори от тези на „софийските интелектуалци“.

В казаното от кмета обаче има и нещо вярно. Тютюневият град (далеч преди хипотетичното си и най-вероятно невъзможно възстановяване) наистина вече може да служи като емблема. И то не само на Пловдив, а на цяла България. За съжаление обаче не за гордост, а за срам.

Емблема на градовете, в които живеем

Може би някога ще разберем (или по-скоро няма?) дали случайна цигара или туба с нафта е предизвикала пожара, дали е имало „конспирация“ или не. Това обаче няма голямо значение, защото така или иначе тютюневите складове в Пловдив вече са емблема на наблюдавания в цяла България неудържим и трудно прикриван процес на съзнателно ликвидиране на културни паметници, пречещи на новите „инвестиционни намерения“.

В едни случаи то се извършва насилствено и, така да се каже, форсирано - като при пловдивския тютюнев склад, разрушен в почивните дни около 3 март с багер и с фалшифициран документ, удостоверяващ, че паметникът не е паметник.

В други случаи се извършва по „мирен“ и, така да се каже, „еволюционен“ начин - като при останалите тютюневи складове в Пловдив (преди пожара) и като стотици други сгради навсякъде из България, оставени на волята на времето и природните стихии, докато рухнат сами. Тогава и без никакъв пожар резултатът е същият.

Отговорността за този процес не е само на небрежните или злонамерени собственици, а и на властта - местна и централна. Защото единствената „грижа“, която се полага за тези сгради, е като му дойде времето да бъдат заградени и обезопасени, за да не убият някой минувач. Тогава, когато вече са не паметници на културата, а на безразличието и разрухата. Така и пловдивската община може и да „няма пропуски в действията си спрямо тютюневите складове“, но то е само защото години наред не е предприела никакви действия.

Когато към това отношение към материалното наследство, миналото и паметта ни добавим заливащия ни пак със съдействието на общинските власти градоустройствен буламач от кич и безвкусица, както и ширещия се вандализъм, израз на характерната враждебност към сътвореното и оставено от другите, става ясно защо средата, в която живеем, е толкова безлична и грозна. Унищоженото Тютюнево градче е и нейна емблема.

Емблема на държавата, в която живеем

Общината е спазила закона, казва пловдивският кмет. В същото се кълне и министърът на културата, че дори иска промяна в закона, за да можел да налага по-големи глоби. Само дето досега никой не е налагал никакви глоби. Има и още нещо: в случай че собствениците на паметниците на културата не „полагат необходимите грижи за тяхното опазване, съхранение и поддържане в добро състояние“, законът възлага именно на общината и на министъра задължението да извършат "необходимите проектни, укрепителни, консервационно-реставрационни и ремонтни дейности или реконструкция" за сметка на собственика. Като им дава възможност, ако се налага, да ипотекират и дори да придобият съответния имот. В случая с пловдивските складове нищо от това не е направено. А и в цяла България тази разпоредба никога не е била прилагана.

Накратко: и в тази, и в много други области на живота царят беззаконие и безнаказаност. Цари институционален и нормативен хаос, който прави всяко безобразие възможно и всяка поръчка - изпълнима. Стига поръчителят да има нужните връзки и достатъчно пари. Тютюневите складове са емблема на тази държава.

Емблема на обществото

Естествено, стандартното обяснение за всичко това е безпаричието. Опитът на много места по света (а понякога и в България) показва обаче, че когато има желание, парите стигат. А и тук пари се намират за какви ли не безсмислици.

Истинските причини са други и безпаричието не може да бъде оправдание за тях: алчност, корупция, институционална и интелектуална немощ, морална и духовна нищета и неграмотност - и най-обикновена мърлящина. Тютюневият град е и тяхна емблема.

Звучи обидно и затова може би пресилено. Да, със сигурност има и добри примери, не винаги и не навсякъде е така и далеч не всички са такива. Но важно е кое е определящото, кое, както се казва, е на власт.

Едно българско онлайн-издание бе попитало тези дни читателите си „ще се промени ли отношението към културните паметници след пожара в Пловдив?“. 87 на сто от тях бяха отговорили: „Не, само ще се пошуми и после всичко ще продължи по старому. До следващия пожар“.