Наскоро един известен производител на цигари избра за реклама слогана "Don't be a maybe", което в превод приблизително означава "Не бъди нерешителен". При това става дума не само за възможности за пласмент - кампанията е нещо много повече. Тя докосва нерва на времето. Ние сме това поколение "може би". Ние сме хората, които изчакват и отлагат, които са нерешителни.

Човекът без качества

Ние, това са хората между 20 и 30, родени през 80-те години, социализирани в дигиталното съвремие. Ние сме свидетели на атентатите от 11 септември, на войните в Ирак и Афганистан. Познаваме смартфоните, мегапикселите, наносекундите и терабайтовете, но забравихме как се вземат решения. И се чувстваме удобно в собствената си нерешителност.

По подобие на романа на Роберт Музил "Човекът без качества", можем спокойно да говорим за "поколение без качества". Ние сме копие на героя Улрих, който броди объркан из едно време без идеали, без примери за подражание. Време, в което самоосъществяването вече не функционира така, както се е надявал. При Музил това е модерността, която се задава на хоризонта и потапя човечеството в несигурност. Днес това е хетерогенният постмодернизъм, с който младите хора не могат да свикнат. Време, в което всичко е възможно, и което неистово претоварва хората.

Цялото поколение е парализирано от страха от промени. Но ако поколението е без качества, това не означава, че е и без способности - тъкмо обратното. Става дума за високообразовани хора с докторски титли, владеещи по няколко чужди езика. Какво обаче искат да постигнат те?

Хем така, хем иначе

Досега всяко поколение е искало да промени света. Следвоенната генерация възстанови страната и установи демократична правова държава. Поколението от 68-а искаше свободна любов и се опълчи срещу своите заподозрени във връзки с нацизма родители. През 70-те и 80-те години хората излизаха на улицата, водени от пацифистични убеждения и демонстрираха срещу НАТО и ядрената енергия. Но какво искаме да променим ние?

Едва ли има идея, да не говорим за понятие, около което да може да се обедини днешното поколение на 20-30 годишните. Ние ли сме "поколението интернет", което се застъпва за правото и свободата в дигиталния свят? Или сме генерацията на аполитичните, която принципно не вярва на партийната демокрация? Да не би пък да сме поколение от хедонисти, което мисли само за удоволствия и забава? Срещу какво се бунтуваме? Срещу традициите, прогреса, загниването на света? Или искаме всичко наведнъж? Екологично съзнание и същевременно огромен джип. Искаме да имаме префектни тела, но да си останем чревоугодници. Сигурна работа, но моля без 40-часова работна седмица.

Живеем ден за ден

Ние сме несигурни. Страхуваме се и тъпчем на място. Ние сме поколение, което не иска да се определи категорично нито в професионалната сфера /"може там нещо в медиите"/, нито в личния живот /"някога искам и аз да имам деца"/. Когато се натъкнем на съществени въпроси, традиционният ни отговор е "нямам понятие". Поне е честен. Но от друга страна илюстрира дълбоката несигурност в подхода ни към проблемите на нашето време.

Не искаме да планираме, искаме да живеем ден за ден. Искаме да бъдем хора на живота, а мислим като чиновници. Или просто управляваме наследството на нашите родители, баби и дядовци. Искаме да бъдем навсякъде и да не пропуснем нищо. Няма да стане. Крайно време е да започнем да взимаме решения. Дори понякога това да е неприятно.

АГ, ДВ, О. Йегес, К. Цанев; Редактор: Б. Михайлова