Срамувам се да призная, че не знам почти нищо за Томас Транстрьомер, най-големия поет на днешна Скандинавия, чиито стихосбирки се радват на огромен успех в родната му Швеция. И все пак това усещане се поражда всяка есен, когато настъпи Нобеловият сезон. Шведските академици следват неотстъпно ексцентричната си традиция да отличават уважавани, достойни, но често малко или направо неизвестни писатели, които и след помазването им пак не стават настолни имена.

В кого е грешката?

Несъмнено мнението ми отразява отчасти моя провинциализъм. Британската литературна култура е ужасяващо затворена за авторите от онези страни и части на света, където не се говори и пише на английски. Ние превеждаме много по-малко заглавия от повечето други европейски страни, а издателите, специализирани в издаването на преводна литература - за щастие има и такива - водят непрестанна борба за оцеляване.

Лошото е, че Нобеловият комитет, както свидетелства списъкът на лауреатите от началото през 1901 до 2011, демонстрира катастрофална липса на нюх за истинското литературно величие. Кои са пренебрегнатите? Ето някои имена от бъкащия от гении списък на писателите, останали без Нобел: Толстой, Пруст, Джойс, Улф, Фицджералд, Ларкин, Селинджър, Мънро.

Неподобаващо уважение

Наградата е подчертано проевропейска (осем от последните десет лауреати са европейци) и антиамериканска: през 2008 тогавашният постоянен секретар на Шведската академия Хорас Енгдал нарече американската литература "твърде изолирана", което несъмнено обяснява защо Кормак МакКарти и Филип Рот не са били отличени досега.

Изненадващо ли е това? Защо трябва да очакваме от група шведи да направят верния избор? Проблемът е, че присъщите на Нобеловите награди престиж и блясък ни подвеждат да ги смятаме за някакво универсално, непоклатимо решение. И ние се отнасяме към него с неподобаващо уважение, а всъщност то означава много малко.

 

АГ/ОБ/У. Скиделски, С. Гяуров

Редактор: М. Илчева