Непосредственият повод за решението на Велтрони бе тежкото поражение на ръководената от него Демократическа партия на областните избори в Сардиния. Категоричната победа на Берлускони бе толкова по-изненадваща, защото и министър-председателят се вижда изправен срещу голямата криза. Той проумя, че не може да направи кой знае какво срещу глобалната криза дори в собствената си страна.

Берлускони триумфира въпреки кризата

Премиерът-милиардер и неговият финансов министър, професор Тремонти не могат да си позволят многомилиардни спасителни акции, защото държавният дълг на Италия възлиза вече на 109 процента от брутния обществен продукт. Италия може да служи само за лош пример на останалите страни от ЕС: че може да се живее и с такъв огромен държавен дълг - особено, когато човек е в компанията на сравнително стабилни държави. Показателно е, че оплакванията от еврото, които Берлускони и някои негови министри си позволяваха по-рано, вече не се чуват.

В левия край на политическия спектър преди близо две години се роди Демократическата партия. С този ход нейният създател Валтер Велтрони, който по онова време бе кмет на Рим, се надяваше, че ще успее да спечели изборите през април 2008 година.

Но тези надежди бяха попарени: демократите получиха малко над 33 процента от гласовете, което всъщност не беше лош резултат, но блокът на Берлускони бе по-сплотен и спечели удобно мнозинство в двете камари на парламента. Оттогава ръководните демократи не спират да кълват Велтрони. Един особено коварен опит за демонтаж се състоеше в това да го подтикват към по-енергично ръководство, а след това толкова по-яко да го критикуват за неговите решения.

Шумни дрязги и безшумни интриги

Освен това левицата се сблъсква с все повече пречки тъкмо в полето на нейното прославено управление на областно и общинско равнище. Навремето левицата печелеше избори под лозунга за "чисто управление" и се гордееше, че няма нищо общо с корупция и мафиотски мрежи. Но това беше навремето. Затова Велтрони започна да губи търпение с определено нечистите си партийни другари особено в южна Италия; никой не се вслуша, например, в призивите му за оставки и реформи в Неапол.

Освен това ръководните демократи Велтрони, Д Алема, Фасино, Франческини или Рутели така и не успяха да се обединят около единна линия нито във външната, нито по финансовата политика. Те се караха така шумно помежду си и интригуваха така безшумно, че започна да се говори за "канибализма на олигарсите от Демократическата партия". На този фон бе само въпрос на време, кога Велтрони ще хвърли кърпата.