През октомври 1918 година, на прага на окончателното военно поражение на Османската империя в Първата световна война, Мехмед Талат паша подава оставка като Велик везир и малко по-късно е изведен от Истанбул с германска подводница. На ключовите събития отпреди точно 100 години е посветена обширна статия на швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг”. Предлагаме Ви няколко откъса от анализа на историка Ханс-Лукас Кизер, който на места сме разширили с други източници.

В края на Първата световна война Османската империя е разтърсвана от военни поражения, корупция и тежки проблеми поради недостига на храна. Но опортюнистичните елити и спекулантите, забогатели от войната, до последно вярват в собствената си победоносна пропаганда. През 1918 година на власт е Великият везир, роденият в Кърджали Мехмед Талат паша, който омаловажава териториалните загуби в арабската част на империята и непрекъснато подчертава придобивките в Кавказ и „победата над вътрешния враг" - арменците. Пропагандата в Истанбул дори твърди, че Русия е колабирала главно в резултат от успеха на Османската империя при защитата на Босфора. И едва когато започват гладните бунтове, а германските съюзници претърпяват поражение на Западния фронт, в края на лятото на 1918 година Мехмед Талат паша е принуден да осъзнае реалностите.

"Ние сме градинарите, народът е градината"

След окончателното поражение на Османската империя във войната и подписаното в Мудрос примирие, в Истанбул царят объркване, потиснатост, но и готовност за обновление. Талат паша, Енвер паша и още неколцина лидери на военновременния режим емигрират от страната, за да избегнат съдебните процеси: още през 1915 Антантата е оповестила, че ще ги съди заради „престъпления срещу човечеството“. В периода 1918-1919 година младотурците започват интензивно да изграждат своя турско-националистическа и ислямска мрежа на цялата територия от Европа до Афганистан. Мустафа Кемал паша (Ататюрк) и неговите сподвижници се стремят към национална и социална революция, която да надгради митичната конструкция за величието на нацията и на империята и да прекрои обществото според етно-религиозни критерии. „Ние сме градинарите, народът е градината“ гласи една строфа от Зия Гьокалп, духовния баща на модерния турски национализъм. Именно възгледите на Гьокалп формират идеите на Ататюрк за нацията, макар кемализмът временно да изтиква ислямските корени на заден план.

По време на Балканската и Междусъюзническата война през 1913 година авторитарният еднопартиен режим на Тримата паши (Талат, Енвер и Джемал) повежда страната към една епоха на крайностите. Държавническите решения формално се взимат на колективен принцип, но от 1917 година нататък, след избирането му за Велик везир (министър-председател), Талат на практика установява диктаторски режим. Султанът-халиф, който номинално е предводител на Османската империя и на всички мюсюлмани, след Младотурската революция през 1908 изпада в ролята на най-обикновена представителна фигура. В началото на своето управление през 1917 година Талат обещава, че ще въведе ред и законност и сериозно ще модернизира правосъдието, образователното дело, календара, турския език и правата на жените. По онова време почти цялата преса в Германия хвали Талат като енергичен държавник и лидер на една „нова Турция“, която вече няма нищо общо с „болния човек край Босфора".

След като през ноември 1918 година емигрира в Берлин, Талат се обгражда както със свои близки сътрудници от истанбулските времена, така и с арабски панислямисти, с представители на германската десница и дори болшевики като Карл Радек. Независимо от дълбоките си идеологически различия, левите и десните „революционери“ намират общ език в борбата срещу „диктата“ на Парижката мирна конференция. През 1920 година Москва влиза в съюз с кемалистите и обръща гръб на арменците, които дотогава са нейни другари в рамките на Интернационала. През 1921 година арменец-атентатор застрелва Талат в Берлин, а редица германски политици отдават почит на убития като „велик държавник и верен приятел".

Германските реваншисти харесват Талат, защото в негово лице виждат един безкомпромисен националист. И наистина: още през 1913 година Талат залага на широко мащабни военни действия както в страната, така и извън границите ѝ, а през 1914 година вижда една евентуална общоевропейска война като шанс да обвърже своя режим с някоя от великите сили. Още три месеца преди официалното влизане на страната във войната Зия Гьокалп пропагандира тоталния джихад. Тогавашното убеждение е, че един съюз с Германия във войната ще помогне на режима в Турция да осъществи както вътрешните си, така и имперските си външнополитически цели. Провалят се обаче както първият поход в Кавказ през януари 1915 година, така и опитите отново да бъдат превзети Египет и Македония. По план се развива обаче „вътрешната война" срещу критичните към режима прослойки с християнска или османска ориентация. Тази война започва като отмъщение заради поражението в Балканската война и през първата половина на 1914 година води до прокуждането на повече от 200 000 християни от Тракия и района на Измир. А по време на Първата световна война достига кулминацията си в масовото избиване на арменци и асирийски християни и разграбването на имуществата им, както и в настъплението срещу понтийските гърци по Черноморското крайбрежие.

Казусът "Армения"

В началото на 1918 година новооснованата кавказка република Армения се оказва пречка за екзпанзионистичните планове на младотурците в Кавказ. Турското ръководство се опасява, че Армения може да се превърне в преден пост на западните държави и че след войната може да предяви териториални претенции и да настоява за завръщането на оцелелите арменци по родните им места. Настъплението, което турците започват, е спряно от арменците с последни сили малко пред Ереван. По-късно, през 1920 година, вече в съюз с Москва Турция успява да завладее Западна Армения, докато Червената армия окупира Източна Армения. В Анкара, новата столица на Турция, тъкмо по онова време възниква и политическият възглед, че твърденията за геноцид срещу арменците всъщност са империалистически опит да бъде оклеветена Турция и да се подкопае териториалното ѝ единство. И до днес официална Турция реагира остро на всеки опит да бъде осъдено масовото избиване на арменци в Османската империя.