В мрачен ноемврийски следобед вали, но под студения дъжд стои мъж с руса перука и лопата в ръка, който се кани да сади фиданки...

Така започва една смешна случка, разказана от популярния британски журналист Джеръми Паксман в книгата му „Политическото животно”:

„Дъждът плющи по хълма и превръща перуката в сюрреалистичен шлем от захарен памук, полепнал по черепа му. Човекът, наметнат с одеяло, изтръсква малко пръст от лопатата и пита друг, застанал наблизо, дали е готов. После се ухилва. Проблясва светкавицата на фотоапарат. Човекът с перуката оставя лопатата и взема в ръка дъбова фиданка. Пак се усмихва. Блясък на светкавица. Междувременно, с жълтата коса, червендалестото си лице и подгизналия светлосин пуловер, човекът заприличва на самолетна снимка на остров в средата на карибска лагуна.”

Човешката природа е подобна навсякъде, така че все някога, все някъде и все някой ще си сложи руса перука или черна тужурка, за да се сдобие с все някаква власт. Ето защо любопитният Джеръми се вълнува кой е онзи тайнствен импулс, който би тласнал един разумен човек да се напъха под „сюрреалистичен шлем” с риска да се превърне в посмешище.

Разказвайки забавни и не чак толкова забавни истории, Паксман ни води към прастария извод, че властта „разболява”. И дори я сравнява с herpes simplex virus, от който веднъж заразените страдат цял живот. „Власт simplex virus”, казва той, също може да дремуца продължително. Може чат-пат да се обади с едва забележимо херпесче на устната, но може да избие и в огромен мехур, който никакви фондьотени и пудри не са в състояние да прикрият. Най-лошото обаче е, че и този вирус не се поддава на лечение, а просто заспива и кротува до следващото си пробуждане...

Пробуждането

Ако не друго, тия дни бившият президент Петър Стоянов успя да предостави обилен доказателствен материал, подкрепящ теорията на британския ни колега: след като дълго отсъстваше от общественото полезрение (публиката отдавна е в неведение относно оценката му за настоящото управление), г-н Стоянов се появи в централата на СДС в качеството си на номиниран за конституционен съдия. Новият лидер на синята партия Емил Кабаиванов го нарече човек с „безспорен авторитет и морал”, „най-достойният член на СДС” и прочие, и прочие, а самият Стоянов беше лаконичен, поиска срок за размисъл от три дни и припряно напусна залата.

Дотук всичко щеше да е наред, както би казал падащият от 16-ия етаж, прелитайки покрай осмия, стига от появата на някогашния президент да не произтекоха няколко абсурда.

Абсурд № 1: Стоянов прие предложената роля на резервен играч, при това в особено долнопробно развил се скандал. Номинирането му на мястото на злополучната Венета Марковска, дошло след покана от премиера Борисов към „най-старата дясна партия” да излъчи какъвто и да е кандидат, логично трябваше да засегне достойнството на заемалия високата длъжност държавен глава.

Абсурд № 2: Сам по себе си фактът, че Стоянов се появи в централата на СДС, означаваше съгласие не само с гаранцията на премиера, че парламентарната група на ГЕРБ ще подкрепи кандидата Х, а съгласие с бламиращите нормалната демократична процедура договорки. Така бившият президент влезе в поредната неприемлива схема за излъчване на конституционен съдия - без откриване на нов избор (към тогавашна дата), без обсъждане и без изслушване на кандидатури от парламентарните групи.

Абсурд № 3: Докато траеше размисълът дали да се впусне в „състезанието”, по същество Стоянов вече го загуби. Номинацията му бе посрещната с открита враждебност както от хората около Иван Костов, така и от сините депутати. Обществената реакция също не беше от най-положителните, а някои коментари и карикатури в пресата и социалните мрежи бяха толкова подигравателни, че вероятно щяха да разтърсят такъв образец за инатливост и склонност към самоунижение като самата Венета Марковска...

Очевидно живеейки с мисълта, че в представите ни „Той е!” (така гласеше предизборният му слоган от 1996 г.) битува като легенда, „безспорният авторитет и морал” и „най-достойният член на СДС” би следвало да е разбрал, че реалността се разминава сериозно с неговите очаквания. Докато е обикалял света, зает с различни международни проекти, Петър Стоянов е пропуснал да забележи, че в ежедневните си опити за оцеляване неговите сънародници търсят конкретни решения и живи хоризонти, или пък въобще не му е хрумнало да си даде сметка колко са уморени от рециклирането на едни и същи схеми и лица.

В поза на спасител

Оттам опитът за завръщането му на тукашния политически терен стъпи главно върху клишетата, избълвани от Емил Кабаиванов, и на спомени отпреди 15 години. Без да „подгрее” появата си поне със спорадични подхвърляния на що-годе интересни идеи, бившият президент се спусна като Бога с машината и зае позата на спасител от неловката ситуация около Конституционния съд. По-важното - без да си направи труда да ни убеди, че е подходящ за ролята, която му се предлага, потъна мълчаливо в гримьорната си, докато редовите зрители останахме в салона да гадаем кога ще се вдигне завесата, ще излезе ли пак главният герой на сцената или тайнственият драматург ще ни изненада с поредния сюжетен обрат.

Впрочем онова, което отблъсна и най-искрените симпатии към политическото реанимиране на бившия президент, беше тъкмо презумпцията, че ние – гражданите (гласоподавателите), данъкоплатците, сме единствено публика. Нещо повече: този път демиурзите на чудотворните сътворения, изцеления, прераждания и превъплъщения в политиката сбъркаха в убеждението си, че сме чак толкова безкритични и късопаметни.

Това не е забравено

Може би внезапната поява на Петър Стоянов нямаше да ни подразни, ако не беше претенцията за „безспорния авторитет и морал” и „най-достойния член на СДС”. Колкото и да сме свикнали да приемаме подобни етикети за чиста монета, в нас, оказа се, все пак е запазено чувството за справедливост (а вероятно и за самосъхранение), та затова си припомнихме:

- тълкувателното решение на КС за президентските избори през 2001 г., което елиминира Симеон Сакскобургготски като конкурент на тогавашния държавен глава. То беше написано от лично назначения от Петър Стоянов съдия в Конституционния съд при пет особени мнения;

- факта, че в самото навечерие на парламентарните избори през същата 2001 година Стоянов обяви кандидатурата си за втори президентски мандат като... независима.

- обстоятелството, че веднага след изборите, които СДС загуби, президентът сравни синята идея с "разбитите авари", които следвало да помагат на хан Крум...

Я се погледни в огледалото

До последно, както издава „чичко Гугъл” (по бившата здравна министърка, която настоящият премиер срещна на един разклон), Стоянов очакваше подкрепата на НДСВ. И тя дойде, само че по много унизителен начин: по потайна доба на „Дондуков” 2 президентът очакваше Симеон да се появи като влъхва, за да му даде благословията си. Точно преди втория тур Петър Стоянов дори се отказа от собствената си самоличност, излизайки с плакат не със своя образ и със своето обръщение, а с образа и прословутото обръщение на Симеон Сакскобургготски от 6 април 2001 г. На самите избори обаче царят-премиер му се подигра, като изобщо не отиде да гласува, оправдавайки се с разстоянието между двореца „Врана” и село Баня, Карловско, където се водел по адресна регистрация.

Продължението е още по-жалко и затова ще подкарам накратко: на 1 октомври 2005 г. Стоянов бе избран за лидер на СДС, което се изтълкува като реванш срещу бившия син премиер, сформирал собствена партия година и половина по-рано. Като такъв (а и като депутат) не направи и не предложи нищо значимо, а след поражението на СДС на изборите за Европейски парламент подаде оставка. Междувременно обаче Европейската народна партия заплаши Съюза на демократичните сили с изключване заради подписа на неговия председател под споразумение за създаване на евроскептичното и консервативно Движение за европейски реформи, чиято основна и първостепенна цел беше... „противопоставяне на европейската конституция”!

Уви, няма лечение срещу „власт simplex virus”, въздиша и Джеръми Паксман. Но все пак посочва някакъв изход: ако боледуващият е склонен да се погледне в огледалото, има шанс да се спаси. Но по-добре да не го прави никога, отколкото късно.

Автор: Любослава Русева; Редактор: Е. Лилов

Текстът е публикуван във в. "Преса"