Един дълъг филм, една кратка книга. “Точката Омега” започва и завършва с пространно описание на инсталация в нюйоркския Музей на модерното изкуство, видео-парафраза на Хичкок, разтеглена в неимоверно забавен кадър, 24-часова версия на “Психо”. Между пролога и епилога е поместен сюжетно несвързаният с тях разказ, който обема едва осемдесетина страници и съсредоточава действието върху три лица, разговори в ограничено време/пространство (късното лято на 2006-та, стара къща някъде южно от никъде в пустинята) и загадъчно необяснима случка, която променя хода на разказа. Далеч от гадния въздух на новините и трафика, събрани от случая, двама мъже, в чиято компания за кратко се появява една млада жена, седят часове наред заедно в старата съборетина сред пустинята, говорят, пият, размишляват, мълчат. Медитират върху представа и истина, изкушение и загуба, философия и политика, живота и угасването.

Краят на света: срив на равновесието, който освобождава най-после постигналия съвършенството дух от материалната му обвивка, за да го положи занапред с цялата му тежест в Бог-Омега, пише Пиер Теяр дьо Шарден в “Човешкият феномен”.

Не за Бог отваря дума новият роман на Дон ДеЛило. Но заглавието недвусмислено насочва към френския мислител и неговата теория за есхатологичната “точка омега”: крайната цел на еволюцията в смисъла на телеологията, духовният център, влияещ върху развитието на феномените чрез психична енергия, отъждествявана с Божествената благодат, която движи еволюцията към все по-сложни форми.

Реплика и негатив

Точката омега, живата сърцевина, в която при Шарден се извършва един вид мистично сливане на Бог и света, на Бог и човека като ос и връх на еволюцията, претърпява в романа на ДеЛило странно превръщение във феномен на земното и тленното: Точката Омега. Отдалечена на един милион години. Точката Омега се стеснява, тук и сега, тя е върхът на ножа, който в този миг се врязва в тялото. Всички грандиозни теми на човека – свити в едната безгранична мъка, някакво тяло там, някъде, навън или не.

Всички грандиозни теми на човека: те се съдържат в този малък роман като своего рода сгъстено песимистична реплика към предходни произведения на ДеЛило. “Точката Омега” е сякаш мрачният негатив на The Body Artist (2001) – загубата и болката тук са не изходен момент на освобождаваща трансформация, а финален акцент на абсолютен духовен и физически срив. Време и безвремие, отстранение и идентификация, обезличаване на индивидуалното, умъртвяващо себе си човешко пространство, убийствена комуникационна и информационна преситеност, дебнеща празнота, загнездила се в сърцето на човешкия живот - всичко това е проектирано върху два характера. По-точно, върху две бегло скицирани, почти схематично изобразени лица.

Ричърд Елстър, застаряващ интелектуалец в отбрана, естетстващ теоретик на военна стратегия в стил хайку, бивш съветник на Пентагона в плановете за войната в Ирак, може би разочарован от другите, може би и с чувство за лична вина, е обърнал гръб на модерната цивилизация: живее изолирано в къщата си сред Калифорнийската пустиня и се опитва да си възвърне отдавна напусналото го естествено чувство за време, пространство и тяло, търси истинското измерение на нещата.

Джим Финли, слушател на философските му съждения за живота и най-вече за смъртта, е неуспял кинорежисьор; последвал е Елстър в дома му, за да го склони да участва в проект за пуристки документален филм без монтаж и задкадров глас, само автентични снимки в близък план: изправен пред гола стена, персонажът спонтанно разказва живота и опита си. Елстър отказва предложението, за него това е загърбеният фонов шум, суета. Де факто, проектът все пак се осъществява – но само като незаснет на филмовата лента монолог, при който – обратно на намеренията – режисьорът възприема ролята на коментиращ задкадров глас, а героят – тази на режисиращия изповедта и мълчанието продуцент.

Под повърхността

Истинският живот не може да се сведе до изречените или написани думи... Истинският живот се случва, когато сме сами, мислим, чувстваме, потънали в спомени, доверяващи се на себе си в своя унес. Почти му вярвах, когато говореше подобни неща. Казваше, че винаги правим това, всеки от нас, ставаме самите себе си под повърхността на бягащи мисли и смътни представи, в лениво очакване на смъртта.

И в тази книга Дон ДеЛило интегрира елементи от различни теории и светогледни системи, подлага ги на преосмисляне и преоценка. Превръща ги в прозрачно интелектуално снаряжение на своите герои. Киното заема важно място в неговия литературен дискурс върху философия, политика, социален живот, изкуство, масмедии. Медиумът кино свързва новия му роман с дебютния “Американа” (1971), както и с панорамата на Студената война в Underworld (1997) и странния обект на желанието в Running Dogs (1978). И пак киното или по-вярно казано, усвоеното чрез него изострено чувство за образ, ритъм, динамика придава на прозата на ДеЛило привлекателността и ефекта на врязващо се в съзнанието, тревожно, удивително, загадъчно и притеглящо със загадката преживяване.

Почти невероятно е, че книга като “Точката Омега”, построена почти изцяло върху отвлечени съждения за битието, времето, пространството, космоса и превръщенията на материята или видението на смъртта, се чете ако не с лекота, то с растящо увлечение. Затвори ли последната й страница, човек за дълго остава в неуловимата тяга на мистерията и меланхолията, изпълващи кратката история.

Капанът на времето

Героите на ДеЛило изпълняват определена роля в текста, но не са недвусмислено дефинирани, нито типизирани. Централна фигура в романа е не лице или определен човешки тип, а категорията Време. За това загатва още прологът с анонимния съзерцател на видео-инсталацията в затвореното прожекционно пространство, който ден след ден гледа нижещите се в костенурчено темпо кадри и чрез безкрайни вътрешни монолози убеждава себе си, че живее във филма, нещо повече, че изкуствената реалност на забавеното до монотонна неузнаваемост време е по-истинска и от автентичния филм, и от живота-извън, света-извън.

В някакъв предишен момент, предхождащ кратковременната общност и разговорите им, Елстър и Финли също са видели инсталацията. За Елстър тя е само потвърждение за осакатяващото и обезличаващо време, наложено на модерния свят, за изместване на природното и истинното от изкуствено създаденото и неистинското.

Съвсем друго измерение разкриват самотата и безкрайното пространство на величествения пустинен пейзаж: Това чувствам тук. Времето бавно старее. Грандиозно остарява. Това е дълбоко време, епохално време. Животът ни, който бавно се оттегля в миналото. Това е, което се разстила там, навън. Плеистоценовата пустиня, правилото на изличаването.

Точката омега според тълкуването на интелектуалеца Елстър: изличаването, желаната смърт, връщането на изтощеното от цивилизация и култура, обременено от деформациите им съзнание към неорганичната материя.

Почти класическа “необикновена случка” болезнено изтръгва Елстър от убежището на съзерцанието – отбила се за седмица при баща си, внесла свежест, младост и особен еротичен чар в самотната общност на двамата мъже, дъщерята Джеси внезапно безследно изчезва. Издирването й остава безуспешно. Болката поваля Елстър. Натискът на времето, до скоро сякаш изключен, сякаш далечен и философски отстранен, се стоварва с пълна сила върху човешкия живот. И от този живот, защитен уж с дълъг опит и трупано знание, с духовни построения за целебната смърт, остава само острието на давеща, сриваща, безгранична мъка.

Работата му започва със словото, казва Дон ДеЛило в едно интервю, едва след това идват лицата, историите, структурите: Сърцето на всичко е словото. За сърцето на света говорят финалните думи на разказвача от първо лице в “Точката Омега”:

Затворих очи. Тишината беше съвършена. Никога не съм усещал тишина като тази, всеобгръщащо те отвсякъде Нищо. И все пак Нищо, което беше тук, обточваше се около мен или може би, беше Джеси, топъл досег.

Don DeLillo: Point Omega. Scribner 2010, 119 p.

Don DeLillo: Der Omega-Punkt. Aus dem Amerikanischen von Frank Heibert. Kiepenheuer&Witsch, Köln 2010, 112 S.