“Сигналът от Брюксел” не означава само, че нашата планета е застрашена. Той означава също, че мнозина все още не са проумели това. Впрочем в сравнение с някои големи индустриални страни, Европа наистина е една стъпка по-напред. Защото тук отговорните фактори проумяха, че защитата на климата и стандартът на живот, а също така и икономическият напредък не си противоречат, а взаимно се обуславят. Икономическите загуби поради екологически катастрофи са само едната страна на медала. Другата е растящото търсене в глобални мащаби на нови технологии, щадящи околната среда и климата. Докато САЩ и Китай не разберат това, те поставят под въпрос ръководните си претенции и застрашават житейските перспективи на всички хора на планетата.

ТАГЕСЦАЙТУНГ отбелязва:

Новият реализъм в екологическата политика е един голям шанс – и единственият, ако искаме да избегнем глад, природни катастрофи, измиране на флората и фауната или преселението на стотици милиони хора. Така изглежда апокалипсисът, очертан в новия доклад на ООН. Той е така впечатляващ, защото се равнява по най-малкия общ знаменател. Към реализма спада обаче и едно понятие, което бе запазено досега за “добрия човек” – справедливост. Само равноправният подход към развиващите се страни ще осуети най-лошото за цялата планета. Те се нуждаят от пари, чиста техника, честни търговски условия и помощ в сферата на изследванията – и те ще получат всичко това. Темата за климата наистина е в състояние да подобри света; не в името на морала, а просто защото без справедливост няма изход от екологическия капан.

ФАЦ предлага друг подход към темата:

Новият доклад показва до каква степен науката допуска да бъде инструментализира. Търсят се не диференцирани виждания, а сценарии на страха, целящи да направят хората податливи на всякаква мярка. Онова, което бе невъзможно досега – например, облагането с данък на самолетното гориво, - придобива все по-реални очертания. Екополитиката, придружена от заплаха с апокалиптични наказания, притежава огромна пробивна сила. Тъкмо това я прави така любима на политиците. Науката обаче се слага така всеотдайно на политиката, че подкопава собствената си научност.

Накрая коментарът на КЬОЛНИШЕ РУНДШАУ:

Онова, което липсва, е цялостна концепция. САЩ, Китай и Австралия трябваше да бъдат впрегнати в процеса от Киото. Германците обаче, които се смятат за отличници в тази дисциплина, нямат повод за прекомерно самочувствие. Вместо да предложи убедителна концепция за цяла Германия, политиката се занимава с акционизъм: министърката по въпросите на развитието Вичорек-Цойл, да кажем, не се сеща за нищо друго, освен облагането с данък на самолетните полети. Подобни предложения разкриват колко безпомощни са политиците. Вярно е, че канцлерката Меркел очерта редица амбициозни екологически цели, само че засега поне липсва планът за постигането им.