60 години след края на войната миналото присъства днес във всички медии – това може би е прекалено за някои. Но само като се сетя за интересните разговори с двете ми малки дъщери, предизвикани от вездесъщата тема за войната, мога веднага да кажа: много добре, че и след шест десетилетия продължаваме да мислим и да спорим за онези черни дванайсет години от нашата нова история. Подобни годишнини са повод за дискусии между “старите” и съвсем младите както за семейната история, така и за голямата световна политика. В този смисъл вчерашната гигантска инсценировка в Москва с участието на повече от 50 държавни и правителствени ръководители е просто другият край на разговорите между бащи и деца, между баби и внуци.

В “Меркише одерцайтунг” четем:

Когато съветската империя се разпадна вследствие на оръжейната надпревара и на вътрешните си противоречия, остана все пак една огромна империя. Загубен бе обаче статутът на суперсила, който позволяваше на Кремъл по време на Студената война да стои на едно равнище с другата суперсила Америка. Русия все още търси новата си роля в света. Денят на победата, отбелязан така помпозно вчера в Москва, напомни още веднъж за изгубената мощ и историческо значение. Рационално погледнато на руснаците не им остава друг избор освен сътрудничеството със суперсилата Америка и с амбициозния ЕС. Русия трябва да се отвори не на последно място, за да не остане вечно в позицията на доставчик на суровини. Цената за това са вътрешните реформи.

“Вецлаер нойе цайтунг” отбелязва:

Човечеството постигна напредък. Но да кажем, че сме решили всички проблеми означава да си затворим очите пред действителността. Достатъчно е само да хвърлим поглед към страната, където вчера така тържествено бе честван краят на войната: на южната граница на Русия все още продължава войната между централната власт и борещия се за своята независимост чеченски народ. Близкият Изток с Ирак, гражданските войни в Африка, размахващата атомното плашило Северна Корея – това са само някои от горещите точки на планетата. А конфликтът между Китай и Япония, разгорял се заради един учебник по история, показва, че фронтовата линия от Времето на Втората световна война не е заличена навсякъде.

Ето гледната точка на “Хайлбронер щиме”:

Руският президент Путин говори вчера за “победата на доброто над злото, на свободата над тиранията”. Само че той едва ли е имал предвид 9 май 1945. Защото до падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 в източноевропейските страни и бившите съветски републики цареше духът на несвободата. Лабилната руска демокрация все още не смее да преосмисли престъпната сталинистка система. Жестът на Путин към Германия е несъмнено добронамерен. Но установяването в Европа на трайно мирно съвместно съществуване изисква Русия да погледне в очите своята собствена измъчена история.

И накрая коментарът на “Ройтлингер генерал анцайгер”:

Руският президент, който си е поставил за цел отново да превърне Русия в свръхсила, се опита вчера да съживи доброто старо време. Поне в това отношение Путин знае, че има подкрепата на повечето руснаци, които в пристъп на ирационална носталгия тъгуват по времето на Сталин, макар повечето от тях да не са били още родени тогава. Защото някогашните победители днес са на страната на губещите.