Добре известно е, че президентът като институция е странна птица в българския политически пейзаж - с дълъг клюн и къси крила. Прекият му персонален избор разпалва жаждата за власт, а Конституцията го държи на сухо. Тя е направила от него нещо като монарх без корона със спорадични административно-представителни функции и споделено участие в отделни кадрови решения. Като специално му напомня да не се включва в борбите за власт и не му дава властови инструменти. Освен евентуално по време на война като главнокомандващ на армията или при парламентарни кризи, когато разпуска НС и за кратко застава начело на държавата, назначавайки "свой" кабинет. Но в тези случаи той е само "резервна гума" на институционалната власт, предвидена за малки политически разстояния.

Президентът трябва да е символ

Борбата за власт е присъща на политическите партии, които представляват интересите на различни групи в обществото, докато за президента Конституцията предвижда точно обратното - да олицетворява единството на нацията. На практика това означава да стои равно отдалечен от партиите и да не се намесва в разпределението на властта помежду им. В този смисъл всяка президентска партия би била противоконституционна, дори да не го заявява, ако по същество е такава. Защото на президента не му е работа да прави собствена политика, а да олицетворява, т.е. да играе символна роля, да е лице-символ на нацията, подобно на герба и знамето.

Българските президенти през прехода (засега шестима) по правило не спазват властовата аскеза - тя сякаш дори ги обижда. Разбира се, мотивите за това могат да са различни, като не е задължително да са резултат от властолюбие и корист, а от убеденост в собствената им правота. Но така или иначе поради липсата на предварително даден властови ресурс, президентът може да го придобие само ако го вземе от друг (правителство, парламент, партия), независимо дали в единодействие или съпротива срещу него.

От Петър Младенов до Росен Плевнелиев

Още първият председател-президент Петър Младенов натрупа тъжна слава с репликата си "Да дойдат танковете!", произнесена в стремежа му да пази властта на "своите", като проточи максимално отпадането на член 1 от тогавашната Конституция, гарантиращ хегемонията на комунистическата партия. Следващите трима президенти - д-р Желю Желев (1990-1997), Петър Стоянов (1997-2002) и Георги Първанов (2002-2012), участваха в "играта на тронове" вече не толкова в подкрепа, колкото в конфликт със "своите". На пресконференцията, влязла в историята като "Боянските ливади", д-р Желев отправи изненадващо остра критика към правителството на СДС, която стана част от причините то скоро да падне. Въпреки че той бе един от най-невластолюбивите лидери на прехода, по-късно в аргументирането на критиката си посочи: "Зачестиха изявленията от рода на това, че България е република с парламентарно управление и следователно парламентът управлява, а не президентът". Явно, че първият демократично избран президент е бил с нагласата, че ще управлява държавата.

Прословутата реплика на Петър Стоянов "Иване, кажи си" не без основание бе приета за израз на усложнените му отношения с Иван Костов, тогава министър-председател и  председател на партията, издигнала кандидатурата му за президент. Разминаванията помежду им не бяха ценностни, нито политически, а по-скоро в стила на управление по линията диалогично-еднолично.

В БСП всичко е по-потайно и напрежението между президента Първанов и партията му под ръководството на Сергей Станишев излезе наяве едва когато след мандата си Първанов не се върна в БСП, а учреди конкурентната партия "АБВ". Впрочем, с незавиден успех, който е доказателство, че властта на президента не може да се капитализира за после, защото няма как да капитализираш нещо, което нямаш. Потвърждение за същото бе и опитът на Петър Стоянов да възроди СДС, като го оглави през 2005-а година.

Очакваше се в създадената традиция на съпротива към "своите" президентът Росен Плевнелиев да се противопостави на Бойко Борисов. Още повече, че той беше свързан с кръга "Капитал", откъдето вече се чуваха остри критически гласове към управлението на ГЕРБ. Не стана така, което даде повод Плевнелиев да бъде обвиняван в компромисно политическо поведение. Но за сметка на това пък той държеше далеч по-безкомпромисна антикремълска позиция от тази на правителството.

Как ще действа Радев?

Съпротивата към "своите" може да бъде оценена полюсно - и като политическа намеса извън конституционните правомощия на президента, и като начин той да постигне равна отдалеченост от партиите чрез дистанциране от тази, която го е издигнала. Очевидно е въпрос на тънък баланс, така че да е коректив на властта без да е "крадец на власт".

За настоящия президент Румен Радев подобен баланс не важи. Той несъмнено е президентът, акумулирал най-много власт през целия преход. Това, разбира се, се дължи на персоналната воля за власт, но и на две обективни обстоятелства. Първото е нахлуването на прокуратурата в президентството, което вдигна на червено градуса на съществуващото напрежение между Радев и управлението на Борисов и го накара да се защити като слезе на терен и се опита по някакъв начин сам да вземе властта. Второто е, че парламентът за втори път му я предоставя доброволно. Хипотезите защо го прави са различни, като най-невинната е от неопитност на първата политическа сила. Ситуацията обаче започна да става трудно обратима и оттук нататък много зависи от това как ще действа Радев. Дали ще се примири с ролята си на "резервна гума", която спешно трябва да бъде сменена, или ще иска да задържи акумулираната власт, например с помощта на задаващия се от Харвард нов политически играч. Казано с други думи, въпросът е дали на 14-и ноември ще се гласува за президент или за началник на държавата, какъвто, впрочем, вече сме имали.

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.