Историята е толкова срамна, че не става за слушане вече 29 години. Толкова минаха от най-мащабното престъпление, извършено от комунистическия режим. Слухът филтрира разказа за него с цяла поредица защитни реакции – едни казват, че не са знаели; други – че не са им казали; трети не вярват, че е истина; четвърти са готови да го приемат като престъпление на комунизма, но не и като етническо престъпление. Най-непоносима обаче си остава датата – Бъдни вечер, 1984 година – най-големия християнски празник, забранен от атеистичната държава. Време, в което същата тази държава реши да смаже българските мюсюлмани.

На този ден, преди 29 години

Според архивите на Държавна сигурност на 24 декември 1984 година Кърджалийски окръг е вече отцепен от останалата част от страната. Изградени са 4 КПП-та, през които се минава само с издадени предварително пропуски. Въведен е вечерен час, пощите не доставят писма и телеграми, междуградските и международните разговори са блокирани. Милиционерските сили в района са удвоени, а към тях вече са прибавени подкрепления от юг (4-и и 5-и отряди на Гранични войски), от югозапад (части на Окръжното управление на МВР-Смолян), от север (Сержантската школа в Казанлък), от северозапад (Сержантската школа в Долни Богров, Окръжното управление на МВР във Враца и Плевен, четвъртокурсниците на Средното милиционерско училище), от североизток (Окръжното управление на МВР в Бургас). Пожарната осигурява 15 коли с водни оръдия и една „машина с реактивен двигател за разпръскване на тълпи“. Мобилизирани са местните поделения на Българската армия, които осигуряват БТР-и и танкове, както и Военновъздушното поделение от Голо Бърдо. Общият брой мобилизирани е 1 400 души, като МВР раздава оръжие и на цивилни – хора от Доброволните отряди на трудещите се.

На тази дата е преценено, че в окръга има достатъчно сили, които да извършат насилственото преименуване на българските турци. Десетина дни по-късно, когато е ясно, че хората се съпротивляват въпреки нахлуването на военна сила, че отказват да променят имената си и търсят обяснение от властите, заради тях наново е отворен и лагерът Белене. Още две седмици по-късно опитът от Кърджали е повторен по същия начин и в останалите райони на страната. За три месеца преименуването е завършено в цялата страна, като обхваща около 840 000 души. Пет години по-късно властите прогонват в Турция около 300 хиляди от тях.

На този ден, в наши дни

29 години по-късно българската държава се справя с тази история по обичайния за нея начин – без приказки, без анализ, но най-вече – без покаяние. Извиненията, които бяха поднасяни от президентите Желев и Стоянов, както и от премиера Костов, или минаха между другото, или бяха посрещнати с убеждението, че България се извинява за прогонването на българските турци. Но експулсирането им е само втори епизод от една позорна история. Докато първият епизод – военният режим, с помощта на който беше заличена личната биография на хората – продължава да изглежда като историческо табу за широката аудитория.

Социологическо изследване на "Алфа Рисърч" от 2001 година показа, че 32 процента от българите оценяват насилствената асимилация от 80-те години като „грубо потъпкване на правата на човека“, а цели 41 % я определят като ненужна. Еволюцията на това отношение обаче не може да се проследи, тъй като редовни периодични изследвания по този въпрос не се правят. Тази липса до голяма степен обезсмисля и проучванията, които са свързани с отношението на хората към малцинствата в страната. Не е ясно как може да се измери в пълнота българската (не)толерантност, ако не можем да проследим как исторически се е развивала оценката на българите за асимилацията, проведена през 80-те години.

Що се отнася до изследванията, които се правят, и то редовно – дали сме толерантни към малцинствата – отговорът е по-скоро притеснителен. Те показват, че в изтеклите 29 години отношението към турското малцинство устойчиво, макар и бавно, се подобрява. Но пък за сметка на това също толкова устойчиво расте и нетърпимостта към друго малцинство – това на ромите.