Русия е „националистическа, агресивна държава, управлявана от президент, който гледа на Европа като на опонент, а не като на партньор“. „Девет десети от българските политици досега не са казали каква е тяхната позиция спрямо действията на Русия в Крим, съгласни ли са, че една държава окупира друга, че бяха пратени зелени човечета и под дулата на автомати "Калашников" беше организиран референдум“. „Новият президент ще мълчи ли?“ "В целия мандат правих това, което обещах да правя. Казах на българите, че за мен Европа не е външна политика, а е моето семейство, и се държах като такъв“. „Днес, когато кризите са рекорден брой около нас, е необходимо не да се замитат проблемите, а да се посочват и да имаме позиция“. "Трябва да дадем път на принципите, а не на интересите“.

Всичко това са думи на днешния български президент, чийто мандат скоро изтича. Почти всички кандидати за поста му (както и подкрепящите ги партии) категорично не са съгласни с него. Нещо повече дори - въпреки че Плевнелиев не им е конкурент, тъй като се отказа от втори мандат, повечето кандидати го подлагат на мощна атака, в която ясно се очертават два основни мотива: злобни нападки („изключително слаб президент“, „ястреб“, „позор“, „разделя и унижава нацията“, „да потънеш в земята от срам“) и защита на позициите и интересите на Кремъл. Впрочем, към този хор се присъедини и самият премиер, според когото „грешката“ на президента се заключава в това, „че демонстрирайки агресивна политика, той развали отношенията с Русия“.

"Еврофилията не означава русофобия"

Типичен пример в кандидат-президентската кампания са изказванията на избраника на социалистическата опозиция, който, както се твърди, е сигурен участник в балотажа. И по-специално неколкократно повтореното от него твърдение, че „еврофилията не означава русофобия“.

Пътьом да споменем, че историческите корени на самото деление на „русофили“ и „русофоби“ в България са всъщност руски - в употреба го вкарва руската дипломация след Освобождението като част от натиска върху онези български политици, които са за суверенна и независима държава („фоби”), а не за руски протекторат или „Задунайска губерния” („фили“). Тоест, това деление не е свързано толкова с отношението към Русия, колкото с разбиранията за бъдещето на българската държава.

Днес твърдението на социалистическия кандидат-президент е също толкова объркващо - ефектна, но лишена от съдържание пропагандна фраза, игра на думи, която се крепи върху подмяна на факти и ценности и цели да прикрие истинската позиция на говорещия. За да разберем каква е тя, да си поиграем и ние на думи, като поставим фактите на местата им.

Кой "си създава врагове"?

"България е член на ЕС и НАТО и няма друга алтернатива, но не трябва да си създаваме врагове“, казва той, имайки предвид Русия. Истината обаче е друга. Не България, не ЕС и НАТО, а Русия - и по-скоро режимът на днешния руски президент, си създава врагове с агресивната си политика в безпрецедентно нарушение на следвоенния ред - поне от 2010 година насам с нахлуването на руската армия на грузинска територия, отхапването на части от нея и етническото прочистване на грузински села. А после се стигна и до анексирането на Крим и фактическото отхапване на части от Източна Украйна. Да не говорим за другите „замразени конфликти“, за дрънкането на оръжие и подновените претенции за сфера на влияние в Източна Европа, за хибридната война, водена по всички фронтове срещу страните от ЕС и НАТО, която само в България повечето политици се правят, че не забелязват.

Не русофобия, а путинофобия

Истината е, че в България няма „русофобия“, а путинофобия. Онези българи, които смятат, че са и се надяват да останат част от демократичния свят (истинските „еврофили“), изпитват нетърпимост и дори погнуса не от Русия, а от режима на нейния днешен самодържец, потъпкващ всички демократични принципи. Или както е казал някога Захари Стоянов: “Аз никога не съм бил русофоб, няма и да бъда. Аз съм тиранофоб“. Това отношение не е въпрос на симпатии и антипатии, а на ценностна система. Но голяма част от българските кандидат-президенти не са в състояние да го разберат. Или поне се правят, че не разбират. И ако продължим наложената ни игра на думи, трябва да отбележим, че точното определение за тези хора не е русофили, а путинофили.

Трябва да отбележим и друго: режимът в Кремъл е дълбоко и непоправимо еврофобски. Защото върховенството на закона и свободата в ЕС са му чужди и противопоказни. Затова и е впрегнал огромна пропагандна машина, с помощта на която да насажда еврофобия („развратна“ и „разпадаща се“ „Гейропа“). В България, както се вижда, почвата е много благодатна, поради което т.нар. „русофилия“ тук е в повечето случаи най-обикновена еврофобия. Което пак е въпрос на ценностна система.

Русофили, рублофили, българофоби...

Главните цели на тази пропаганда са разединение, нестабилност, влияние, зависимост. Всъщност става дума за война от ново поколение, която Москва води срещу Запада. Нейният идеолог, руски генерал, я описва открито като „стратегия за влияние, не брутална сила", чиято задача не е унищожаване на врага, а "нарушаване на вътрешната сплотеност на неговите системи на управление". И в това отношение България е лесна и отдавна улучена мишена - не само чрез пропагандни средства, но и чрез паралелно корумпиране и захранване на олигархични кръгове, на отделни политици и цели политически партии, а оттам - подмолно, но не кой знае колко прикрито - овладяване на цели икономически сектори, държавни институции и служби за сигурност.

"Антируската реторика носи ненужни рискове", казва социалистическият кандидат-президент. „Да си русофил означава да си българофил“, добавя негов колега и конкурент. А „ненужните рискове“ от „антируската реторика“ са всъщност за обвързаните с руските интереси и най-вече с вредните за България руски енергийни и финансови проекти, потоци и „шлемове“. За тези хора някои казват, че са не толкова „русофили“, колкото „рублофили“. Или просто българофоби.

"Категорично ще работя за отмяна на санкциите"

За социалистическия, както и за повечето останали кандидат-президенти, основна грижа са очевидно санкциите. Та затова стават и лягат с искане за отпадането им - понеже, както твърдят, „нанасят щети и на двете страни“. Никой не ги пита кои точно санкции имат предвид - дали наложените от Путин, от които страдат обикновените руснаци и донякъде европейските износители за Русия, или наложените от ЕС, от които страдат най-вече свързаните с агресията срещу Украйна висши руски политически и икономически кръгове. Но и така е ясно - притесняват ги вторите.

"Категорично ще работя за отмяна на санкциите. Кризите трябва да се решават с политически, а не с икономически средства", казва соцкандидатът. Но, естествено, не може да посочи нито едно политическо средство, с което окупаторът може да бъде принуден да отстъпи. По тази логика какво трябваше да направи Западът? Да воюва с окупатора? Или да се прави, че нищо не е станало, и да остави всичко без последствия? Да изчака Донбас да последва Крим и после да види коя ще е следващата жертва? Или коя ще е следващата държава, която ще пробва да ревизира международните правила и европейските граници?

Най-точния отговор на тези въпроси даде тези дни в София прогоненият от Крим лидер на кримските татари: „Свобода, демокрация и сигурност струват толкова, че да се плаща за тях. Ако не плащате днес, може би утре ще се наложи да се плати десетократно повече и то не само с пари, а с човешки животи. Да се усмири агресора с отстъпки е невъзможно. По-нататъшното развитие на Европа зависи от това какво ще направи днес, за да спре агресията“.

Затова не е вярно, че санкциите били безсмислени, защото не вършели работа. Напротив, те вече дадоха резултат. За притиснатия от икономическата криза и изолация Кремъл санкциите са основен дразнител, а премахването им - основна цел. А българският кандидат-президент, обещаващ да работи „категорично“ за тяхната отмяна, всъщност отсега работи в защита на руския интерес. Както и повечето от останалите му колеги. Включително кандидатката на управляващата партия, която в трогателно единодушие с основния си конкурент се обяви за преразглеждане и отмяна на санкциите, а по-късно се опита да обясни, че не била казала точно това.

Опасността

Кандидатите, които мислят по различен начин, са най-много един или двама. Шансът някой от тях да бъде избран клони към нула. Към 100 клони шансът бъдещият президент да е някой от останалите, за които интересите са преди ценностите.

Някои казват, че няма смисъл в българската предизборна кампания да се говори за санкциите, защото макар и да става дума за важен международен въпрос, тази тема не е свързана с нашите проблеми. Но не са прави. Защото ставаме свидетели на процес за отклоняване на България от избрания път, за обезсмисляне на членството ѝ в ЕС и в НАТО до формална фасада за прокарване на руски интереси, за връщането ѝ в сивата зона на руската орбита и за възпроизвеждане на полутоталитарния и олигархичен путински модел на държавно устройство. А това е във висша степен вътрешен проблем, който заплашва не само правата и свободите ни, а и икономическото ни развитие и благосъстояние.