Миналата седмица неправителствената организация „Репортери без граници” публикува поредния си ежегоден доклад за медийната свобода в света. В тази класация България се нарежда на плачевното 106-о място сред общо 180 държави. Новината е драматична в няколко посоки. Първо, защото бележи безпрецедентно силен срив на медийната свобода в рамките на твърде къс период от време: само преди 11 години България заемаше 34-то място. Второ, защото страната е не просто на последно място в ЕС по ниво на медийната свобода, а на голямо отстояние от другите изоставащи: Гърция, например, която е другата проблемна страна в ЕС, е класирана на 91-во място. Италия, третата сред изоставащите страни, е на 73-та позиция. Всички останали страни-членки на ЕС заемат места от 1 до 58. И трето, затъването на България е тенденция, която на държавно ниво никога не е била разглеждана като притеснителна. За медийната несвобода в България вече цяло десетилетие се тревожат в Брюксел, но не и в София. А това е гаранция, че пропадането ще продължи.

Може и по-надолу

България щеше да е още по-надолу в класацията за медийната свобода, ако се съблюдаваше и факторът “заплащане” - деликатен въпрос, който потърпевшите не обичат на коментират, включително и от неудобство пред четящата публика, която обитава най-бедната страна в ЕС.

Въпросникът на “Репортери без граници”, въз основа на който се формира индексът на медийната свобода, изяснява не толкова размера на заплащането на журналистите, колкото това дали парите за журналистическата им дейност биха могли да идват от друго място (а не от медията) - важен ориентир за страна като България, където корупцията е втора природа, а столичните репортери се забавляват с това да разгадават кой гангстер на кой вестник е започнал да плаща. Журналистите в България са сред най-уязвимите за корупционен натиск групи - заради диспропорцията между обществена отговорност и заплащане, което е около, а понякога дори под средната за страната заплата.

Това твърдение засяга най-вече политическата и разследващата журналистика, чието заплащане не се изчислява статистически. Нито НСИ, нито синдикатите публикуват данни за средните заплати в сектора. Ефективен журналистически синдикат така и не беше създаден, така че няма от кого да се очаква поддържането на данни, разграничаващи дописката за модно дефиле от разследване на фалита на КТБ, например. Съпоставяне на публични данни от развити демокрации като Франция и Германия с поверителни данни от софийски медийни източници показват една основна разлика в определянето на журналистическия доход: “там” начинаещият получава 10 пъти повече от българския си колега, а главният редактор - два пъти по-малко от българския си аналог. Българската ножица е прекомерно разтворена и сякаш насърчава всеки начинаещ да се откаже от репортерството или да го подчини на корупционната среда.

А съдът?

Вече е време всеки проблем в страната да започва и да завършва с напомняне за неработещото правосъдие. Медийната несвобода, например, е допълнително увредена от факта, че журналистическите разследвания никога не водят до съдебен финал. Всъщност, няма нужда да търсим чак “финал”. Журналистическите разследвания по правило не пораждат дори и началото на съдебни процеси. Това, на свой ред, компрометира изцяло професията - тя се възприема като занимание без тежест, което не бива да се взима насериозно. Какво ли да кажем за случаите, когато обект на журналистическо разследване е самата съдебна система, която в отговор преминава към нападение срещу самата медия? Но това е друг аспект на българското медийно пропадане, той ще отекне в индекса догодина. С колко ли места ще пропадне България тогава? До последната позиция остават само 74 пункта, а нека припомним, че България е тръгнала да се срива с по петдесетина места за десетилетие.