Епохата на Берлускони се оказа изгубено време за Италия. Той искаше да освободи страната от старите й язви, но се провали, пише Томас Шмид на страниците на в. "Ди Велт":

Когато преди повече от 17 години, най-неочаквано и с голям шум, Берлускони нахлу в италианската политика, това беше първата политическа революция в постфашистка Италия. Със своята антипартийна партия "Форца Италия" Берлускони завзе с един удар терена, на който се подвизаваше доминиращата до началото на 90-те години Християндемократическа партия.

Държавата - това е той!

Той въведе нов политически модел, центриран изцяло върху самия него. Той поддържаше тв-стил на непосредственост и близост до италианците, беше абсолютно невъздържан в ентусиазма и обещанията си, залагаше изцяло на харизмата си на успешен бизнесмен. Политиката не беше вече мъчителното търсене на компромиси и не се правеше повече при затворени врати; политиката стана шоу, развлечение.

Дилемата, с която Берлускони не успя да се справи в последна сметка, се състоеше в това, че той обещаваше модернизирането на Италия, при това методите му бяха абсолютно модерни, - същевременно обаче той продължаваше да въплъщава прастария модел на клиентелизма. Можем да му вярваме, че е искал да изчисти Италия от старите й язви. Само че той се провали с тази задача.

Берлускони не направи Италия по-ефективна. Той не успя да раздвижи статичния пазар на работната сила. Провали се в усилията си да промени администрацията и инфраструктурата. Той искаше да погребе авторитарния италиански етатизъм - но тъкмо тук не постигна нищо: защото няма позитивна представа за държавата като задължителна организационна форма в съвременния свят. Берлускони отвори наистина вратата към света след класическите членски политически партии, но не премина през нея. Годините на неговото управление се оказаха изгубени години за Италия.

Кому би се удала стъпката през вратата? Много е съмнително дали това е във възможностите на опозицията. Защото Италия тегне под тежка ипотека: Берлускони си отива, но само защото натискът от ЕС стана накрая неудържим за него. Тоест: до самия финал Италия се оказа неспособна да преодолее системата Берлускони.

Проиграното прераждане

При опозицията съществува бездна между нейните претенции и действителността. От години вече тя изкарва на улицата стотици хиляди демонстранти. Почти всички италиански интелектуалци са възмутени от своя премиер. И въпреки този широк фронт, опозицията не успя да изкове солиден политически съюз. Също както Берлускони никога не успя да се измъкне от хватката на Северната лига, така и лявоцентристкият лагер още от времето на Романо Проди не можа да преодолее влиянието на лявосектантските партии и групировки.

Оказа се, че Берлускони не беше верният отговор на срива на Християндемократическа партия. До ден-днешен обаче опозиционната Демократическа партия също така не е доказала, че е извлякла верните поуки от края на комунизма и общоевропейската илюзия за социалната държава. А Италия се нуждае спешно от онази модернизация, която Берлускони може би искаше, но проигра.