ДВ: Проф. Фотев, какво беше посланието на избирателя към политическата класа в една година, в която имаше три парламентарни вота?

Георги Фотев: Това е красноречив признак за фундаменталната криза на демокрацията. Тя не е само у нас, но се проявява по различни начини. Всички знаят през каква турбуленция преминаха и продължават да преминават политическите процеси - например в Съединените щати, люлката на модерната демокрация. Важно е да се разбере как се стигна до кризата. А и изглежда, че тя ще продължи. Една от главните причини е нарастващата комплексност на обществата.

Принципите на демокрацията и политическото равенство влизат в дълбок конфликт с модерната меритокрация - тоест, с принципа за компетентност. Един от начините за управление на кризата е перманентното просвещаване в променящите се многоизмерни контексти на функциониращата демокрация. Жизнено необходимо е непрестанното повишаване на политическата култура.

До преврата на 9 септември 1944 България преминава през изключително драматични социални и политически ексцесии. Кратки са периодите на нормално демократично развитие. А тоталитарно-комунистическата система нанесе тежки повреди на обществото с удушаването на автентичната демокрация. Изправени сме пред две много важни исторически и стратегически задачи. Това е грижата за изграждането на съвременна адекватна политическа култура и на демократичните институции.

Никога в историята си не сме имали шанса да сме на благоприятен път за самоутвърждаване като народ и нация. Най-после имаме такъв шанс: България е част от Европейския съюз и член на НАТО.

ДВ: А защо повече от три десетилетия българската демокрация стои прикована към юношеството и тепърва се налага да говорим за създаване на развити демократични институции?

Георги Фотев: Обществото ни не е бдително към демагозите, към тези, които дават обещания и не ги изпълняват. Дори проблемът „корупция“ се банализира до такава степен, че България се намира сякаш в омагьосан кръг. Размерите на това явление навяват скръб и гняв.

Тези, които спечелиха последните избори, дават нова надежда. Но у нас винаги има хора, които не мирясват да сеят нездрав скептицизъм. Те са безсмъртните ангели, които провиждат чуждите кусури. Не можем да останем в това, което наричам българската меланхолия в книгата ми „Българската меланхолия“. Политиците, които избират, били лоши. Избирателите - вода ненапита. Самоокайване. Тюхкане, вайкане. И ръмжене. Създава се впечатлението, че народът е безхарактерен, а гражданското съзнание е в летаргия.

Нихилизмът е досаден. Вместо униние е необходима всеобща непримиримост срещу корупцията. Просто е.

ДВ: Каква е траекторията на развитие на обществения дебат, на взаимодействието между медии, политически анализатори, социолози и аудитория? Доколко е здравословна публичната среда в България?

Георги Фотев: Винаги съм се въздържал и съм бил внимателен, когато коментирам този въпрос. В медиите нещата са много сложни. В критиката си човек трябва да бъде справедлив и внимателен. Журналистиката е изключително трудна професия - Макс Вебер казва, че е една от най-трудните. Тя трябва да отговори на потребностите на деня, но и да не изтърве широкия хоризонт, голямата перспектива.

Отговорността на тези, които имат достъп до публичния форум на обществото, и на онези, които са се посветили на такава дейност, е огромна. И тя все повече ще нараства. Политическият факт, който не присъства в медиите, не съществува. Медиите са станали нещо повече от четвърта власт. Те изграждат митове и разрушават образи.

Може да се разчита на вътрешния регулатив на участниците в обществения форум на политическото общество, на съвестта и имунната система срещу злоупотребите в обществото. Ситуацията на дигиталната епоха е безпрецедентна в историята на човечеството - това е съвършено нова реалност. Медиите не са вече медиатор в обществото, а станаха политически агент, самостоятелна безотговорна политическа сила. Няма кой да ги разобличи. Аз не знам какво да се прави.

ДВ: А доколко успешни бяха опитите на българското общество да се отърси от демоните на миналото?

Георги Фотев: Неуспешни са. Колапсът на тоталитарно-комунистическата система е епохално събитие, но в България се тръгна по линия на много повърхностно, даже примитивно отношение към тази тематика. Ялов антикомунизъм. Обществото ни е дълбоко увредено. Провален опит да се отвържем от миналото. Нито имаше интерес, нито стимул за изследване на тази голяма национална трагедия, която не е само наша. Човечеството ще плаща за този провал.

Не подценявам дисидентските движения, но не те решиха въпроса. И в България, и в Германия, и в Съветския съюз тоталитарно-комунистическата система угасна от само себе си и колабира - тук аз употребявам понятието „имплозия“. Това се случва за пръв път. Ако се беше тръгнало по друг начин, щеше да бъде унищожено човечеството.

ДВ: Кое взе превес в последните 30-ина години - опитът за модернизация или носталгията към миналото и историята?

Георги Фотев: В навечерието на колапса на комунистическия режим БКП има около 1 милион членове. Не може да се борави с масови стигматизации, както се тръгна у нас. Бил съм репресиран от комунистическия режим, но и спасяван от членове на партията. Знам много други подобни истории. Тогава можеше да ти помогне само партиец - ако се застъпи за теб някой друг, можеше да стане и по-лошо. Едни стават свободни, други остават свързани с миналото.

Няма как всички в една тоталитарна страна да са герои. Българският тоталитаризъм има една много съществена особеност. Ако прегрешиш, преследват близките ти до девето коляно. Това е изключително жесток и варварски механизъм за подчинение. Аз не знам някъде другаде да е бил толкова свиреп. Въпросът изисква специално изследване и познаване на генеалогията на този механизъм на властване.

На първите избори в селата и в по-малките градове хората масово се страхуваха. В големите градове има анонимност, която предпазва. Зад паравана за гласуване наистина си сам, но си живял в общество, в което знаят по неизвестно какви начини и майчиното ти мляко. Нашите избори не бяха нито като в Чехословакия, нито като в Полша, нито сравними с някоя друга страна. Чак след катастрофата при Виденов в България стана възможно да се правят реформи.

Искам като народ и особено като интелигенция да имаме качеството, наречено мъжество, искам да имаме характер. Да се изправим и да видим всичките си провали, заблуди и погрешни решения. С изключение на влизането ни в ЕС и в НАТО, в историята сме правили все погрешен избор. Не сме се учили от своите провали. Потискащо е други да ни освобождават и все да ни помагат. Тези исторически факти ме натъжават. Но нямам право да говоря така, ще настъпи поврат. Когато нещата изглеждат безнадеждно, най-ценна е вярата.

*****

Вижте и това видео от архива ни: