С агресивната си политика Путин се опитва да възстанови някогашния Източен блок. Не, всъщност Западът и НАТО притиснаха Русия от всички страни и тя е принудена да реагира. Между тези два полюса се разгръща бурната дискусия в Германия, където мненията за случващото се в и около Русия са особено диференцирани – както поради географската и историческа близост, така и на фона на катастрофалната Втора световна война, когато след германската агресия двете държави дадоха десетки милиони жертви. По Дойче веле следим внимателно тази дискусия, от която за пореден път Ви предлагаме различни „гласове”. В началото – няколко цитата от дългогодишната кореспондентка в Москва Керстин Холм, която тръгва от най-яростно оспорвания въпрос: кой е по-виновен – САЩ или Русия?

„САЩ гледат с превъзходство на останалия свят, те са стратег, контрольор на всички информации, суперкомпютър и пръв лакомник на света. Тамошните хора консумират толкова много, че ако останалата част от човечеството потребяваше колкото тях, щяха да ни трябват ресурсите на четири земни кълбета. В Русия отколе се живее "на дъното", там страданието и грубото физическо натоварване на хората са достигнали крайния предел, а прозрачността на обществото е под нулата.

Русия открай време е ощетена откъм потенциал за развитие, тя е една хронично пренапрегната страна, която обаче тъкмо поради това е дарила европейската култура с грандиозни произведения. От романите на руската класика, през поезията на Анна Ахматова и Мария Цветаева или музиката на Дмитри Шостакович, та чак до лириката на Алина Витухновская – там човешкият опит сякаш разчупва рамките на всичко познато и тъче своя собствена златна нишка. Ето какъв парадокс: на хората в Русия нищо не им е спестено, но именно в това се състои истинското културно богатство на страната.”

Русия - притисната отвсякъде

Керстин Холм иронично отбелязва, че няма нужда да си специалист по психология, за да разбереш Путин. Според нея е достатъчно е да се съсредоточиш върху онова, което тя нарича „служебна характеристика на руския президент”: „Там пише: длъжен е да удържа една огромна и слабо населена страна със суров климат, която граничи с трудни съседи като Китай и ислямския свят. Световният пазар лакомо поглъща руските суровини, а това поражда корупция в самата страна. Квалифицираните кадри и стопанските елити пък бягат в чужбина. А в развитата западна част от Европа, където Горбачов се опита да създаде климат на приятелство, изтегляйки съветските войски, НАТО се настани в освободените именно от Горбачов територии и стъпка по стъпка напредва към границата на Русия. Чудно ли е тогава, че един руски държавен глава горчиво съжалява за стореното от Горбачов и Елцин и се опитва най-сетне да спре неприятелското настъпление?” – реторично пита авторката и подхваща една разгърната метафора:

„Мечката, която неслучайно е символ на Русия и многозначително беше избрана за партиен герб на кремълската партия „Единна Русия”, е опасен хищник – знаем го не от вчера. Знаем и друго: че също като хищниците, и държавите стават агресивни, когато ги поставяш под натиск. Във филмите за животни сме виждали, че те атакуват именно тогава, когато някой навлезе в техния периметър. А с флирта, който започнаха с Украйна, НАТО и ЕС дадоха сигнал, че в крайна сметка искат да проникнат в самата меча бърлога.”

Независимо от симпатиите и разбирането си, дългогодишната кореспондентка в Москва признава, че Русия не е правова държава според европейските стандарти: „Но дори за самата Европа важи принципът, че най-напред трябва физически да подсигуриш територията си чрез признаване на границите (както стана след Втората световна война) и чак тогава можеш да се погрижиш за правен ред вътре в тези граници. За Русия, която гледа на военното си пристанище в Крим като на важен темел за цялата държавна постройка, едно евентуално партньорство между Украйна и НАТО вече означава физическа заплаха – код „червено”. Западът, който се заиграваше с идеята за членство на Украйна в НАТО, а днес осъжда анексирането на Крим, се държи като човек, който подлага крак на непохватния си съсед, а после се чуди на грубиянската му реакция и му държи назидателни проповеди,” – с горчивина констатира Керстин Холм във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”.

Не, Русия не е мечка, възразява историкът Герд Кьонен, и на свой ред цитира Анна Ахматова, сравнила навремето Русия със свиня, която изяжда своята челяд. Той припомня, че привидната заплаха за „мечата бърлога” всъщност била една съвсем безобидна уговорка за асоцииране с ЕС – а това споразумение, което нито е ексклузивно, нито излиза извън рамките на икономиката, не може да се сравнява с политически и икономически обвързващия ангажимент на Евразийския съюз, изграждан от Путин, смята Кьонен: „Стотици хиляди излязоха на Майдана и въпреки студа и смъртоносните куршуми доведоха до успех протеста срещу Янукович, защото виждаха, че родината им е попаднала в лапите на едно семейство клептократи.

Нима това може да възприема като инсценирано от Америка натовско нападение срещу пристанището Севастопол, на което се крепи руската държавна постройка”? Трудно. Ето защо беше измислена така наречената „фашистка опасност”, надвиснала на рускоговорящите жители на Крим (обявени на бърза ръка за руснаци), от чиито глави до този миг не беше паднал дори косъм. И полуостровът беше анексиран с една светкавична и добре планирана операция, каквато не бяхме виждали от иракската окупация на Кувейт досега.”

Защо Русия не се грижи за своето благоденствие?

Според Кьонен, „служебната характеристика” на руския президент, описана от Керстин Холм, наистина предполага, че Путин трябва да предпази огромната Русия от разпадане: „Но защо тогава президентът не се съсредоточи именно върху тази задача? Защо трябва да разширява границите си, след като дори вътре в тях не може да се погрижи за работеща икономика, за сносна инфраструктура и за някакво скромно благоденствие? Днес Руската федерация все още е страната с най-голяма територия на света, но произвежда брутен вътрешен продукт /БВП/ колкото Франция, и то най-вече благодарение на износа на енергия и суровини.

С някои малки изключения Русия не успя да запази и доизгради солидна невоенна индустрия и съответен научно-технологичен потенциал. Русия се топи, и то не само по периферията, а и в централните си региони, където хиляди села опустяват, а безчет малки градове едва се крепят на едно-единствено производство. Населението главоломно намалява – с цели осем милиона от 90-те години насам. Демографският срив не може да се сравнява със сходните тенденции в по-развитите европейски страни. В Русия ниската раждаемост върви ръка за ръка с масовата емиграция на млади и образовани хора от градовете (един милион само през първото десетилетие на нашия век), но най-вече – с отчайващо ниската, почти "африканска" продължителност на живота на мъжете, която едва надхвърля 60 години" – констатира Герд Кьонен.

На същото мнение е и известният историк и познавач на Русия Карл Шльогел, който в едно интервю по Втора германска телевизия на свой ред припомня, че Русия сериозно изостава в модернизирането на транспортните връзки и в изграждането на високотехнологични центрове. А страната разполага с много добре квалифицирани специалисти, сред руснаците има огромен брой таланти, особено в по-младото и в средните поколения. „Младите обаче се питат: какво правя тук? Те седят със стегнати куфари и се чудят дали да заминат, а това е унизително за Русия,” казва Шльогел, според когото сегашните руски силови игри с Украйна са просто нещо като компенсация за това унижение.