Как Путин гонил плъх - това е една от най-известните истории за руския президент. "Във входа ни живееха плъхове. С приятелите ми все ги гонехме с пръчки. Веднъж видях един огромен плъх и го подгоних, докато не успях да го заклещя в ъгъла. Той вече нямаше накъде да бяга, така че се обърна и ми се нахвърли. Беше неочаквано и много страшно. Изведнъж се оказа, че плъхът гони мен. Прескачаше стъпала, скачаше от площадка на площадка. Е, накрая аз все пак се оказах по-бърз и затръшнах вратата под носа му", спомня си Путин за своите детски години, описани в книгата му "От първо лице. Разговори с Владимир Путин".

Няколко години по-късно в интервю за филма "Путин" той добавя още нещо: "Плъхът се опитваше да скочи на главата ми. Това всички трябва да го имат предвид. По-добре да не притискаш никого в ъгъла".

Тази метафора за плъха днес е по-важна от когато и да било.

Никакви компромиси

Непосредствено преди разговора на руския президент с Джо Байдън, а и веднага след него от Кремъл се изляха цяла серия пространни коментари. И министърът на външните работи Сергей Лавров, и съветникът на Путин по международните въпроси Юрий Ушаков, и посланикът на Русия в САЩ Анатолий Антонов повтаряха все едно и също: Москва няма намерение да води дългогодишни преговори със САЩ в стила на Студената война и няма да се откаже от изискванията си Западът да ѝ даде някакви юридически оформени "гаранции за сигурност". С тази формулировка се има предвид очакването, че НАТО ще се откаже да приема държави, които някога са влизали в СССР (най-вече Украйна и Грузия) и ще намали военната си активност в Централна Европа и в балтийските държави. Освен това Москва не иска САЩ да разполагат в Европа ракети с малък и среден обсег на действие.

По този начин Владимир Путин дава да се разбере, че е готов да оттегли руските войски от границата с Украйна единствено, ако НАТО се откаже от обещанието си рано или късно да приеме в своите редици Украйна и Грузия - обещание, дадено на срещата на върха на Алианса в Букурещ през 2008-а година.

Путин вече над 20 години е на международната сцена и би трябвало добре да знае, че такова искане е неизпълнимо. Ако се отмени поканата от Букурещ, а НАТО ограничи военната си активност на собствена територия - това би означавало, че Алиансът дава на Москва правото на вето върху своите решения. Което пък по същество би означавало край на НАТО.

Президентът Байдън вече заяви, че преди да мисли за членство в НАТО, Украйна е длъжна да реши проблема с корупцията в страната. Той също така потвърди, че САЩ няма да разполагат нападателни оръжия на територията на Украйна. Освен това теоретически е възможно да се ограничи донякъде военното сътрудничество с Киев, макар че това може да доведе до ярост американския Конгрес. На практика излиза, че Вашингтон е направил почти всички възможни отстъпки още преди старта на руско-американските преговори в Женева на 10-и януари. Кремъл обаче настоява на своите изисквания, за които добре знае, че са неизпълними. Защо?

Путин използва момента

В Москва смятат, че политическата воля на Запада, и в частност на ЕС, е отслабена от пандемията и под натиска на бизнеса, който не иска изостряне на отношенията с Русия и Китай - както и поради липсата на далновидни политически лидери.

Освен това Джо Байдън допусна грешка, като покани Путин на среща именно през пролетта, в периода на първата масирана концентрация на руски въоръжени сили по границата с Украйна. Путин реши, че това е признак на слабост и на готовност да "изтъргува" Украйна срещу обещанието на Русия да не се намесва в противоборството между Вашингтон и Пекин. Освен всичко друго русият лидер е вбесен от решението на украинския президент Володимир Зеленски да бъде арестуван и изправен пред съда за държавна измяна най-активният проруски политик в Украйна, близкият приятел и кум на Путин Виктор Медведчук.

Освен това стопанинът на Кремъл е стигнал и до логичния извод, че нито един украински президент няма да изпълни договореностите от Минск, приети през 2015-а година. В Киев смятат, че тези договорености, подписани под натиск, са унизителни и подкопават държавния суверенитет на страната.

Затова пък в Москва с нарастваща тревога наблюдават модернизацията на украинските въоръжени сили и разширяващото се сътрудничество на страната с НАТО. Кремъл се опасява, че украинците могат в обозримо бъдеще да пожелаят да си отвоюват обратно регионите в Източна Украйна, които са под руски контрол. И това не би било прецедент. През 2020-а година Азербайджан успешно проведе подобна операция в Нагорни Карабах, след като години наред модернизираше армията си с активната подкрепа на натовската държава Турция.

Руското ръководство смята, че е настъпил моментът да предяви сурови изисквания към Запада и че този момент не бива да се изпуска. Начело на Германия вече са социалдемократите, които традиционно симпатизират на Москва и настояват да се пусне в действие газопроводът "Северен поток-2". Във Франция протича скандална президентска кампания, в която поне един от водещите кандидати обещава, че страната ще напусне НАТО и иска вдигане на санкциите срещу Русия. Начело на САЩ пък е един неособено здрав 80-годишен п резидент. Самата Украйна е отслабена поради постоянните междуособици и сериозно разклатена заради твърде закъснялата си реакция на пандемията.

Да не се забравят генералите!

Има и още едно вътрешно-политическо съображение. Върховният главнокомандващ Владимир Путин не може да си позволи два пъти в годината, само заради телефонните си разговори с президента на САЩ, да разкарва до украинската граница и обратно една 200-хилядна армия с хиляди единици бойна техника. Такива действия създават впечатлението, че той е нерешителен и слаб - особено сред военните. А Путин открай време и с всички сили се опитва да избегне тази опасност. За него е от първостепенна важност да запази своя неоспорим авторитет сред руските елити. Защото според него това е един от основните инструменти за гарантиране на стабилността на режима. Генералите са една от най-важните групировки в руската върхушка, която непрекъснато има нужда от потвърждението, че я възприемат сериозно.

Така че Путин има своите причини да поставя на Запада неизпълними изисквания. По всичко личи, че се старае да не изпусне благоприятните (според него) условия. Затова гледа на противостоенето като на стратегическа неизбежност, а на евентуалния си успех в бъдеще - като на свое историческо наследство. Така че забравете за срещите между Хрушчов и Кенеди, между Брежнев и Никсън. Сегашното ръководство на Руската федерация смята, че се намира в много по-отчаяно положение, отколкото тогавашният Съветски Съюз. И че в резултат от това е много по-свободно при избора си на средства.

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.