Не мога да твърдя, че чета много вестници, че гледам много телевизия и че съм информиран човек.Твърде слабо и вяло следя бесните потоци на световната информация.

По-скоро съм отшелник в това отношение. Постмодерната ситуация, за която твърдят, че вече не е на мода, прави всяка информация абсолютно относителна. Да си информиран в наше време е като да знаеш един език. Или пет. Знаеш ги, но от това нищо особено не произтича, защото не знаеш останалите хиляда, които са също толкова важни. Или по-скоро – маловажни.

Сирия или пияницата?

Искам да кажа: в постмодерната ситуация няма вертикална йерархия на ценностите, няма и степенуване на информацията по важност. И така, на мен лично ми се струва, че дали ще следя дискусията в Съвета за сигурност за Сирия или ще науча за скандала между кварталния магазинер и моя любим квартален пияница, е съвсем едно и също! За мен и двете информации са еднакво маловажни.

Но докато скандалът между магазинера и пияницата може да доведе до някакви последствия, които засягат лично мен, то случващото се в Сирия, Либия или Бог знае къде има голямо и ужасно значение за мен само в един смисъл. Ето сега ще го кажа какъв е той и с това ще стане ясно защо пиша тази статия.

Всички тези некасаещи ме събития имат ужасно важно значение за мен само защото научавайки ги, аз (както и всички останали хора по света – сигурен съм в това!) започвам да изпитвам непоносима тревога, безсилие и отчаяние. И те са толкова тежки, хронични и безнадеждни, че в един момент аз преставам да ги усещам.

Големите събития и Малкия човек

Заживявам в нещо като плътен сос от безнадеждно безсилие. Родено от апокалиптичните информации, които ме зариват. За мен значение имат не самите събития. Те просто са прекалено големи по-мащаба си и прекалено далечни в географски план. За мен има важно и разрушително значение самото им научаване!

Ето пример: днес съвсем без да искам погледнах някакъв вестник. В него пишеше, че Израел напада Иран до дни. Не исках да знам това. Но тази коварна и грозна информация проникна в мен неусетно – просто погледнах вестника на някаква сергия, от която си купувах ментови бонбони. И след като в главата ми нахлу тоя троянски кон, из паметовите ми енграми се завихри вихрушка от спомени и асоциации.

За миг си спомних, че през осемдесетте години Иран воюва срещу Ирак и в тази война загинаха над един милион души, а финансовите загуби бяха над 350 милиарда долара. През главата ми прелетя ужасна картина на мъртви хора, съхнещи като чирози в пясъците на пустинята – полузарити и черни. Бях виждал такива като лекар. За миг си спомних и описанията на Ремарк за разликите на смъртта в пустинята и в снеговете на Източния фронт. Спомних си също как описва дъгата на пикаещите мъже и това как тя става все по-полегата и безсилна при губещите войната. За миг си припомних чудовищния ужас на детството си, ядрената война, която ми подготвяха възрастните хора. Специално за мен – за да изгоря. И с някакво демонично злорадство не ме питаха искам ли я или не я искам.

Детето и Атомната бомба

След като почувствах и преживях само за един миг това, аз се замислих. Не сме ли всички ние съвсем същите деца – като мен самия от миналото?

Поставени в идиотската и безнадеждна ситуация да научаваме за някакви далечни и тътнещи ужаси, които може би ще се стоварят и върху нашите глави. Които са подготвени от други хора, зависят от други хора... Но ние не можем да направим нищо срещу тях. Срещу тези ужаси.

Нека да поплача малко за отминалото време на възторжения пацифизъм. Тогава смелчаци като Джейн Фонда се закопчаваха с катинари за релси, по които ще минат влакови композиции, пренасящи ядрени бойни глави. Сега оплаквачите като мен узряха, станаха възрастни и вяли. Зрял и безсилен песимизъм ни обзе. Всички ясно знаем, че каквото и да правим, каквито и катинари да си слагаме на ръцете и на релсите, ужасите и трагедиите, които други ни готвят, няма да ни отминат. Ще се стоварят върху нашите или върху нечии други глави. Както и да се гърчим, онези, които правят войните - богатите и силните, ще си ги направят и ще вземат своята плячка от съхнещи, черни мъртъвци.

Кое е по-достойно за душата?

И ние, сегашните зрели хора, можем единствано зряло, политически коректно и уравновесено да цъкаме с език и да шепнем като бабички: Пу пу, зло да ни отмине!

Ние сме потопени в информациите за един свят, който нито зависи от нас, нито се интересува от нас, нито знае за нас, нито би се замислил, преди да ни убие. И тръпнем, обзети от безсилие и тревожна безизходица.

И така! Какво мога да направя аз за себе си?

Мога да престана упорито и напълно да се интересувам от неща, които не са във властта ми. Които не мога да контролирам и не мога да управлявам.

Но дали това е добре за душата? И на кого помага щраусът, когато си заравя главата в пясъка?

Автор: К. Терзийски, Редактор: А. Андреев