Дали върнатите от Първанов промени наистина нарушават конституцията или не – по това трябва да се произнесе Конституционният съд. Да, така наречената „лустрация” създава сериозни юридически проблеми в онези страни, които са я въвели по някакъв повод. Същото важи и за различните закони (или фирмени политики), с които се ограничават професионалните права на определени групи хора.

Имат ли право например осъжданите за педофилство или блудство да работят като учители? Законна ли е практиката на авиокомпаниите да подбират стюардеси само под определена възраст? В нарушение ли са онези работодатели, които не приемат кандидати за работа с алкохолни или нарко-проблеми? Вариациите по темата могат да продължат още дълго. Така че нека изчакаме решението на Конституционния съд. Пък след него да се готви Европейският в Страсбург...

Сътрудник сътруднику око не вади

В момента ми се струва по-важно да говорим за мотивите на Първанов. Скритите мотиви, които се спотайват в сянката на красивата легалистична лексика. Без особено мисловно усилие всеки би стигнал до първия от тях: българският президент, който сам е бил сътрудник на ДС, вероятно симпатизира на хората със същия биографичен избор от годините на НРБ. Нещо повече: той навярно смята, че офицерите и сътрудниците на Живковата политическа полиция са служили добросъвестно на държавата, включително и като дипломати. Ерго: че днес не заслужават някакъв си младок да ги изхвърли на улицата.

Подобно мислене, разбира се, не издържа никаква критика в днешно време. Ще спомена само два от многобройните аргументи. Първо: хора, които преди 1989 година са шпионирали тогавашния „враг”, днес трудно могат да разчитат на доверието му; а недоверието към тях като дипломати се пренася автоматично и върху държавата България. Второ: хора, които във функцията си на служители или сътрудници на ДС, по професионално определение са нарушавали законите на чужди държави и правата на българските граждани, в момента е по-добре да си потърсят друго поприще, извън дипломацията. Да не говорим за евентуалните им някогашни (или продължаващи) зависимости от Москва, които също не са особено благоприятни като „акредитация” в страните от ЕС и НАТО.

От какво се нуждае Първанов?

Но Георги Първанов сигурно прави сметки и отвъд своите предполагаеми симпатии към ДС-контингента. Мандатът му изтича, така че флиртовете с ЕС и с НАТО вече са излишни. Трябва му друго: ядро от последователи и съмишленици, с чиято помощ да се върне на политическата сцена. И сплотяваща идея, чрез която да разшири това ядро. Сегашният му бунт срещу „реваншизма” изцяло се вписва в тази концепция. Защото обидените и разочарованите в България са много. Да, повечето от тях нямат нищо общо с ДС, но на един следващ етап акцентът незабелязано може да се премести. И да се окаже, че сегашният президент защитава не само „обезправените” дипломати, но и всички останали обезправени – жертвите на приватизацията, на социалното разслояване, на бандитизма, на корупцията и на какво ли не още.

Дали ще се подлъжат българските избиратели? Ето, на този въпрос дори и Конституционният съд не може да отговори.