Коментар на Барбара Везел:

 

Когато министърът на транспорта се появи в Брюксел с идеята да въведе магистрални такси, които да се плащат само от чужденците, преминаващи през страната, всички се запитаха дали Добринт е с всичкия си, и дали наистина не знае, че подобна дискриминация е забранена.

Има политици, които обичат да се правят, че не знаят някои неща. Този вид отричане на реалността е често срещано явление в ЕС. Всеки път, когато членове на ЕС се опитат да прокарат някоя своя очевидна недомислица, се задейства един добре отработен механизъм: първо Брюксел припомня, че предлаганият закон нарушава европейското право, а ако вносителят се окаже твърдоглав, го заплашва с наказателна процедура; следва поредица от юридически и финансови принудителни мерки; накрая страната-вносителка се вижда принудена да се откаже от идеята си, или да я промени радикално.

Проект - променен до неузнаваемост

А понякога се преминава направо към втория вариант - Брюксел започва да преговаря с вносителя, докато не се постигне компромис. Тогава чиновниците в Комисията започват да променят въпросния законопроект дотогава, докато не му обърнат хастара наопаки -  така той се оказва променен до неузнаваемост, но пък вече отговаря на европейското право. Естествено вносителите биха могли още от самото начало да го представят в подобен приемлив вид, но пък тогава се губи удоволствието от цялата игра.

И така десетки чиновници в Брюксел месеци наред се занимаваха с недоносчето на германския транспортен министър Добринт, за да го съобразят с европейските изисквания. Централният въпрос беше как да се въведе магистрална такса за транзитно преминаващите през Германия чуждестранни автомобилисти, без да се бърка в джоба на германските шофьори. Най-простото решение би било да се въведат пътни такси за всички (и за германците, и за чужденците), а в замяна на това за германските шофьори да бъде отменен сегашният данък върху моторните превозни средства. Но защо да е просто, след като може да бъде и доста по-сложно?

ЕС изобщо не пречи на своите държави-членки да изливат в законодателна форма всевъзможни техни малоумия. Само че, след като преминат през месомелачката на Брюксел, законопроектите са толкова променени, че и самите вносители не могат да ги познаят.

Така стана и в случая с германските магистрални такси: министърът триумфално обяви, че таксите все пак ще бъдат въведени, както той е поискал. Само дето пропусна да каже, че винетката за 10 дни ще струва едва 2,50 евро – с  едно евро по-малко от нужните за въвеждането й разходи –  за отпечатване, контрол и организация на продажбите на стикери. В крайна сметка може да стане така, че печалбата от бъдещите магистрални такси да представлява само малка част от милиардните суми, предвидени за ремонт на аутобаните само през тази година. В най-добрия случай - една десета от тях.

Такава е съдбата на подобни гениални хрумвания – те създават ядове, вместо да носят ползи. Както се казва – вместо да изпишеш вежди, вадиш очи.

Естествено могат да се вземат съвсем различни решения – магистралите биха могли да бъдат приватизирани - както във Франция - тогава те биха станали еднакво скъпи за всички. Или пък да бъдат изградени пунктове за събиране на пътни такси край самите магистрали - както е в Италия. Трета възможност би бил австрийският вариант - задължителни винетки за всички. Всичко това обаче не се оказа достатъчно за германския транспортен министър, който реши да обяви война на съседите. Холандия и Австрия, които смятат, че постигнатият компромис с Брюксел е нечестен, искат да сезират Европейския съд.

Нямаме ли си по-важни проблеми?

Дали идеята за магистралните такси е плод на зла умисъл или рожба на незнание – не е най-важното в случая.

Факт е, че трябва да отнесем този закон към категорията на възможно най-големите политически недомислия. При представянето на постигнатия компромис в Брюксел липсваше само едно: клоунските носове на главните действащи лица.